Тринайсетте цвята на дъгата

Младежът се поклони ниско на спътника ми, после едва-едва вдигна очи към мен. Познах го — Георги Нови Софийски, златарят.

— Добре си дошъл в Търново, братко.

Неясно защо той схвана поздрава ми като упрек и хвърли крадешком поглед към великия си съименник:

— Той ме повика…

Закачуленият сваляше парцалите от тоягата си. Не беше тояга. Беше златното копие на пресветлия Георги. Огънато, нащърбено, с пречупен връх. Преживяло твърде много сражения.

— Никой земен златар не може да го поправи — изрече бавно накрая. — Но ти ще го претопиш и ще изковеш от него меч, млади братко!

Младият мъж покорно кимна.

— Ами аз… за какво съм тук? — попитах.

Кухината на качулката се извъртя рязко към мен:

— А нима може да се изкове як меч от злато без молитва? Ти си тоя ковач и ти ще вплетеш слово в меча ми. Моли се, Евтиме!

… Моля се. Вече не помня колко дни. Сякаш съм отвъд времето. Сам.

Учениците ми грабнаха мечове и излязоха да се бият при крепостта. Моля се и заради тях. В книгарницата останаха недовършени ръкописите. Не ги прибрах. Оставих ги пръснати по писалищата. Бели, празни листове, гротескни и тъжни. Ненапоени с мастило, като суха, неоплодена с дъжд нива. Учениците ми избраха да напоят с кръвта си стените на Търновград. Праведен ли е изборът им, не знам. Кръвта или словото, кое дава повече плод? Моля се.

Най-често се моля в лечебницата. По постелките или направо на голия под лежат осакатени люде. Редя молитва за всекиго и го благославям. А те проклинат. Ако са в съзнание, плачат, вият и кълнат грозно. Рядко някой се протяга и докосва с трескави устни крайчеца на робата ми. И тогава и аз плача.

Бродя из Царевец. Людете са се изпокрили в къщите си, залостили са вратите и прозорците, сякаш вятърът ще довее зло. Такова мъртвило не помня от чумавото време насам. Крача по улиците и слушам далечната врява на сраженията. Молитвата ми е само една думичка, която повтарям при всяка стъпка: „Господи, Господи, Господи“…

Вечер всичко утихва. Тогава се моля в покоите си. Моля се горестно, часове наред. Понякога откъм вражия стан под крепостта дочувам протяжната песен на имамите. Те също се молят. И се питам: тях или мен чува Бог?

Когато стигнах края на града, където живеех, нощта напредваше и фиестите бяха в разгара си. На моята улица разиграваха „змейова сватба“. Десетина накичени с цветя девойки пляскаха и пееха. Над тях огромен наситеноморав змей се рееше в сватбен танц и избираше коя да си „грабне“. Тълпата се смееше и дюдюкаше, лееше се вино за наздравици.

Видях старицата да стои кротко до младо семейство с дете. Двамата възрастни гледаха през нея. Детенцето обаче бе ококорило огромни очи право срещу лицето й.

Тя наистина изглеждаше странно. Забрадката й се беше развързала и краищата й висяха през прегърбените й рамене. Беше подпъхнала длани под шарената си, грижливо кърпена престилка. Краката й бяха обути само с вълнени чорапи и дебели плетени терлици. Покланяше се лекичко и говореше на детето:

— … само за обич, чедо. Нищичко друго му не трябва на чиляк. Да ти се пълни душицата с обич и да се радваш. Обичай майка си и татко си и почитай ги… Че те са те родили. Обичай бедните и сиротинките. Че няма кой друг да ги обича. Обичай скитниците като мене, че за добро са те срещнали…

Детето мигаше неразбиращо, но я слушаше. Приближих се и леко я докоснах по рамото:

— Къде пак си скитала, майко…

Тя обърна към мен сияйните си, избледнели от възрастта очи. По ситните бръчици на лицето й се изписа радост. Усмивката, с която ме дари, беше полуприветлива, полутъжна, неразгадаема.

— Амче как къде, син. При людете. Видиш ли — драго им е, веселят се… Исках и аз да ги погледам. Не гневи ми се, син…

Така, на улицата, я бях намерил преди време и я бях прибрал да живее при мен. В малкото ми жилище имаше достатъчно място и за нея. Бездруго не се нуждаех нито от сън, нито от почивка, само от малко усамотение. Тя бе по-тиха от сянка. Денем излизаше често и скиташе незнайно къде. Понякога забравяше да се прибере и тогава по цели нощи бродех из шумните улици, за да я търся. Бях силно, почти болезнено привързан към нея.

Прегърнах я нежно през раменете и я поведох към къщи. Във входа, пиян до безсъзнание, се беше проснал някакъв мъж. Прекрачих го и поех по стълбището, но старицата се дръпна от мен и се наведе над него. Погледа го, помогна му да седне и внимателно попи с престилката си изплесканата му с повръщано брада. Мъжът изръмжа гневно, че го закачат. Дръпнах я: