Тринайсетте цвята на дъгата

— Вече закъсняваш, Евтиме. В „Хаджи Николи“ сме. Чакаме те.

Неслучайно бяха избрали улица „Самоводска“ за място на срещата. Резерватът бе почти изцяло съхранен, липсваха обичайните за града високи каменни колони и мраморни площадки за прелитащи змейове. Посещаваха го предимно човеци, да го разгледат и да си спомнят, че някога хората с труд и пот, сами са се грижели за себе си.

„Хаджи Николи“ бе в подножието на хълма, по средата на чаршията. Триетажна тухлена постройка, подпряна на хълма. Врати от ковано желязо водеха към вътрешния двор, застлан с речни камъни. Над входа пробягваше светеща реклама: „Вино. Змийско мляко. Подмладяващи и лечебни еликсири“. Вмъкнах се в тесния асансьор. Над бутоните за етажите мъждукаха упътващи надписи: „За люде“, „За витеци“, „Други“. Натиснах копчето за най-горния етаж. Возенето продължи точно три секунди.

„Други“ явно не идваха тук, защото заведението бе празно. В центъра на овалния салон бълбукаше и се пенеше мраморен фонтан. От сребърните чучурчета бликаше чисто, охладено вино. Край фонтана върху ниски стъклени масички бяха наредени недокоснати чашите. Никой не се мяркаше и покрай закътаните от саксии с екзотична растителност автомати за сандвичи и освежаващи напитки. За миг си помислих, че съм сбъркал мястото. После забелязах, че отвън, на чардака, край най-отдалечената от асансьора маса, са се разположили три неподвижни фигури. Насочих се към тях.

Двете облечени в бяло жени разпръскаха златисто сияние и тежък мирис на тамян. Петка Търновска и Филотия Търновска — някога, приживе, се бях потрудил да ги направя най-тачените светици в този град. Филотия ми се усмихваше загадъчно и отнесено и разресваше с пръсти русата си коса. Устните на Петка бяха здраво стиснати в сурова извивка. Третият в групата бе плътно увит в сиво наметало с дълбока качулка. Досещах се, че точно той е причината за това извънредно събиране.

— Съжалявам, че закъснях — измърморих, колкото да кажа нещо, и се настаних на свободния стол.

— Все някога трябва да спреш да се заплесваш по мирската суета — сряза ме веднага Петка. — Изрично те предупредих, че е важно.

— Имах работа…

— Никой не те кара да работиш. Никой никого не кара да работи. Можеше един ден и да не отидеш на работа. За какво изобщо работиш? Дори не ядеш и не пиеш. Ходиш там само заради проклетите книги. Отдаден си на собствените си наслади, Евтиме.

Въздъхнах.

— Е, вече съм тук. Кое беше толкова важно?

По тънките устни на Петка пробяга нещо подобно на усмивка:

— Важното е това, че вече можем да го направим.

— Кое?

— Онова !

Търпението е добродетел. Тя помълча, докато проумее, че не съм я разбрал. Наведе се през масата, усмивката й стана почти различима, а в очите й блесна ликуване:

— Атентатът, Евтиме.

— Този път ще успеем, имаме план — добави Филотия.

Засмях се. Горчиво, защото тези двете бяха единствените светици, с които можех понякога да общувам. Моят скъп приятел и учител Теодоси беше напуснал Търново и бе заминал незнайно накъде преди около два века. Липсваше ми. В мигове като този — още по-болезнено.

— Кога е следващата ти аудиенция?

— Утре сутрин. Както обикновено.

— Аха! — изсумтя многозначително Петка и удари с юмруче по масата.

— Какъв е планът този път? Да я залея със светена вода?

— О, не. Този път не е само бленуване и мечти. Този път ще сме истински подготвени да я убием.

— За какво да я убиваме? — попитах уморено.

— Забравил си кой си и какъв си! Напоследък ми е все по-трудно да те позная, Евтиме! Трепериш да не те лишат от скъпоценните ти книги! Поддаваш се на низки страсти и увлечения. Дори си започнал да общуваш с демоните. Видях одеве как ти се хилеше оная…

— Престани.

— Ще уплашиш госта ни, сестро — завъртя длан Филотия.

Петка млъкна. Почти бях забравил за непознатия с качулката. Не беше помръднал през цялото време. Дори не беше дал знак, че ни слуша.

Двете жени се обърнаха към него. В погледа на Филотия прочетох обожание. Петка притвори очи и леко му се поклони. Прошепна:

— Прощавай, пресветли… Покажи му се, да те види.

Той се изправи. Увлечен от жеста му, неволно се изправих и аз. Изпод сивия плащ се подаде ръка, облечена в ръкавица от чисто злато, и с едно движение смъкна качулката.

Допусках, че е един от нас. Бях подготвен донякъде и от обръщението „пресветли“. Знаех, че Димитър Белия никога не напуска Солун, знаех и че Тудор Черния рядко се явява денем. Бих разпознал Илия Червения по огнената му диря.