Тринайсетте цвята на дъгата

Някой изграчи на варварския си език. Груба ръка на палач наклони главата ми към дръвника. Вик на ужас удари скалата отдолу.

Отворих очи и примижах от блясъка на вдигнатото над главата ми острие…

— Часът е седемнайсет и трийсет. Работният ден приключи.

Тихият, ромолящ женски глас прекъсна медитацията ми и прогони видението, нежно издърпвайки съзнанието ми в настоящето.

Яркото настолно осветление по масичките в читалнята плавно угасна, останаха само реещите се прожектори около въртящите се стъклени стелажи с ръкописите. Минорната клавирна музика, разпръскана от звуковата уредба, беше сменена от игриви фолклорни напеви. С бръмчене се включиха климатиците и наситиха въздуха с освежаващ аромат на мента.

Погледнах разгърнатата книга на бюрото пред мен. Върху лявото поле на страницата бе покапала кръв от носа ми. Случваше се, когато изпаднех в транс. Три малки златисти капчици, блестящи като пръски варак. Вече цяло хилядолетие, а не мога да свикна с цвета на кръвта си. Попих ги внимателно с ръкава на меката си памучна риза. Върху хартията остана матов блясък.

Надигнах се и вместо по широкото мраморно стълбище към кабинета ми, поех по един от ескалаторите за изхода. Закъснявах. Имах едва половин час да стигна до мястото на срещата, а фиестите по улиците сигурно щяха да ме забавят. Кимнах, минавайки край кабинката на портиера, макар отдавна да се бях убедил, че той не може да ме вижда. Млад човек — обичайно гледаше през мен с леко удивление, като през повей на вятъра.

Пъхнах картата си в ключалката на масивния дъбов портал. След секунда дисплеят примигна: „Евтим: светец: главен библиотекар на Търновското книгохранилище. Благодарим Ви, че работихте днес, желаем Ви приятна почивка!“.

Вратите се отвориха широко и насреща ми плисна като водопад светлината на уличната феерия. Трябваха ми няколко секунди, за да преодолея лекото объркване, което ме обземаше всеки път, щом се окажех на улицата. После стъпих на плаващия тротоар в посока към „Самоводска“.

Тротоарът бе от розов кварц, гладко полирани триъгълни плочи. Под дебелия около педя кристал бяха разположени малките прожекторчета на тротоарното осветление, подредени във формата на съзвездия. Взирах се под краката си и се стараех да разпозная Орион и Малката мечка с детинския ентусиазъм на начинаещ звездоброец. Змейовете строители имаха изтънчен усет за красивото. Изоставих го със съжаление и се прехвърлих на следващия, водещ плавно нагоре.

Преминах бавно покрай централния градски монумент. Тройна скулптурна композиция за възхвала на змейовете покровители. Първата изобразяваше житните полета на Добруджа. Едри класове с кехлибарени зърна, над тях — аметистова статуя на летящ змей, прогонващ бурите и градушките. Втората бе от бял мрамор: овче стадо в низините на Тракия, вардено от дребничък змей пастир. На третата трима змейове на хоро тъпчеха грозде. Патетичен анахронизъм — в заводите за вино от векове не се беше вясвал змей…

Тротоарът се изви на гърбица и пое покрай парк-площада „Велчова завера“. Ветрец шумолеше в клоните на вековните дървета. От следобедния дъжд по плочките на алеите бяха плъпнали дъждовни червеи. Крачех внимателно, за да не ги настъпвам. Слава богу, наоколо все още бе пусто и тихо, градските веселби бяха в зародиша си. Над главата ми прелитаха птици, избуели храсти се протягаха към брадата ми.

Млада жена с яркочервени коси и венче от рози ровичкаше в алеята с теменугите. Когато ме видя, се изправи и ме дари с ослепителна усмивка, макар че се познавахме бегло. Тя беше дивата пазителка на парка. Не бях я питал защо е решила да напусне горите и да дойде в града, но се радвах, че ме вижда достатъчно ясно, за да можем да си говорим.

— Привет! — изрече тя с омайния си глас.

— Добър вечер, Алена — отговорих и леко се поклоних.

Тя вдигна няколко изскубнати цветчета, пресегна се и ги закичи в джобчето на ризата ми. Намръщи се едва доловимо — знаех, че докосването до мен й причинява болка — после ми помаха за довиждане.

Откъм другата страна на парка се зададе кукерско шествие. Млади мъже, облечени в рунтави синтетични кожи. Смееха се и подвикваха нестройно, явно вече бяха пияни. Преминаха съвсем близо, с оглушителна врява на звънците и тъпаните, но никой не отклони поглед към мен. Обкръжиха Алена и заподскачаха около нея, а тя запляска с ръце.

Когато се отдалечих достатъчно, побързах да изхвърля теменужките. Бръкнах в джобчето и извадих мъничката икона. Изображението на светицата ме гледаше строго и смръщено, навярно досегът със самодивското биле я бе разгневил. Прошепна със съскане: