Тринайсетте цвята на дъгата

Не. Не очаквах точно Този . Сиянието на сините му очи ме блъсна и подобно на ударна вълна ме потопи в транс.

… Примижах от блясъка на вдигнатото над главата ми острие. Чувствах се спокоен и лек, не мислех, не изпитвах тъга. Едничкото ми желание бе да ме посекат наведнъж, с един удар.

Острието пламна, сякаш слънцето внезапно бе надникнало иззад облаци. После чух тръбенето на бойния рог — странен, къс звук с далечно ехо, като удар по черковна камбана.

От бистрото небе се спускаше конник. Обвит в светлина, широко размахваше лъчистите си криле златният му кон, разтърсваше русите си къдрици ездачът и надуваше златен рог. Неземно красиво беше лицето му. Блестеше ослепително златната му броня.

Прелетя ниско долу и прониза с тъничкото си копие рамото на палача. Ятаганът падна и с дрънчене се изтърколи по скалата. Сетне конникът се издигна и с два плавни замаха на могъщите криле на коня си се изгуби зад хълмовете.

Навярно никой освен мене не видя Златния Георги. Всички виждаха само вкаменената ръка на палача…

Олюлях се и изтрих с длан потеклата от носа ми кръв.

— „Изборът е тънката граница, разделяща духа от разума. Духът съществува сам по себе си. Разумът съществува чрез непрекъснат акт на избор. Духът е отправната точка, затова го наричаме животворящ дух. Разумът, стъпка по стъпка, извървява пътя на избора, за да се докаже като такъв…“

„Все още не разбирам — отекна в мислите ми звънлив, почти детски глас. — Защо тогава човеците смятате духа за чист и свещен, а разума за грешен?“

Вдигнах поглед от книгата.

— Светостта на духа е именно в невъзможността му да избира. Духът е изначален и безкраен. Разумът, избирайки, допуска грешки. Висшият разум се стреми да следва дълговете на духа. Ето, чуй по-нататък: „С раждането духът приема оковите на разума, затова и изборът да се роди е първият грях на душата, а смъртта е последният избор…“.

„Ти не си направил още този избор…“

— Не съм. Душата ми е напуснала плътта, но все още не се е освободила от разума си. И от правото да избира.

„Според твоята догма аз нямам душа. Само разум и плът. Значи ли това, че всеки мой избор е грях?“

— Тъкмо напротив, велика. Ти нямаш душа, която плътта или разумът да омърсят с грях. Значи всеки твой избор е праведен.

„Но това е абсурд, Евтиме. Какво съм аз според догмата ти тогава — демон или светица?“

— Нито едно от двете. За догмата ти просто не съществуваш, велика Шар…

„Ти ме виждаш. И ме чуваш. Колко струва догмата ти пред истината, Евтиме?“

Ето това се опитвах да обясня всяка сутрин…

Шар Кан се беше полуизлегнала на най-високата площадка в Храма на Търновската резиденция. Изящните й, прозирни криле бяха прибрани и надиплени, люспите й блещукаха с всички цветове на дъгата, отразявайки светлинките на десетките огньове, горящи в Храма. Едната й издължена глава беше високо вдигната и се взираше в мен с рубинени очи, втората се поклащаше умислено и ритмично върху тънката змийска шия, третата бе подпъхната под огромното й туловище и сякаш дремеше. Толкова красива и величествена бе тази шар-верени, дете на слънцето и майка на змейовете, че ме болеше до плач да я гледам…

Гласчето, с което говореше в мислите ми, понякога звънтеше радостно като камбанка, друг път ромолеше нежно или шептеше приспивно, сякаш искаше да ме приласкае. Разбирах я. Ролята й на пчела-майка за змейовете я превръщаше в затворник. Беше прекарала безброй дни и нощи, месеци, години, векове в Храма на града, докато змейовете от кошера й престрояваха Търново в рай под небето. Веднъж в годината, на Еньовден, й позволяваха да лети. Тогава из целия град лумваха огньове, всички се струпваха по улиците, за да се радват на летежа й, а тя дълго и самотно кръжеше между облаците…

„Прочети ми още за душата“ — помоли Шар.

Бях коленичил под площадката и следях редовете на книгата с премрежен поглед:

— „Същност и неизменна цел на духа е единението със Създателя. Когато напусне плътта и се освободи от разума, душата се връща при Него. Връща се променена…“

„Тогава твоят Бог е същият като мен. Душите се стремят към него, както и моите чеда, змейовете, се нуждаят от мене… Нима има разлика?“

— „Ако промяната е твърде голяма, вследствие на погрешния избор на разума, то Създателят може да я отхвърли. Очистването на духа чрез разкаяние е възможен избор на разума, но този избор трябва да се направи, докато разумът и духът са свързани.“