Тринайсетте цвята на дъгата

— Пази милостта си за ония, дето могат да я оценят, майко.

— А! Че милост ли ще е тогаз…

— Не го ли виждаш, оскотял е от пиене.

— Нека, нали и той душа носи…

Продължаваше да милва лицето му и сплъстената му коса. Тъпото му изражение на досада бавно се сменяше с усмивка на блаженство, очите му се избистряха, дишането му се успокои. Успя да се изправи и без да ни погледне, тръгна с олюляване нанякъде.

— Кога чиляк пие толкова, мъка някаква иска да удави — прошепна след него старицата.

— Ами! Пият от скука и от безделие.

— Че то не е ли също мъка? Дълго си поживял, а чиляците не познаваш още, син…

Не възразих.

Изкачихме тясното стълбище към апартамента ми. Отключих със смътното чувство за нещо нередно. Вратата от вестибюла към дневната беше полуотворена, през нея се прокрадваха трепкащите светлинки от улицата — държах прозорците непокрити. Пристъпихме в полумрака.

Старицата първа усети чуждото присъствие, изписка тихо и притисна длани към гърдите си. Бутнах вратата и от стъписване неволно вдигнах ръка.

— Не смей да се кръстиш! — заповяда ми от тъмното дрезгав глас.

Прекъснах чертаенето на кръстен знак, вместо това се пресегнах и натиснах бутона за осветлението.

Стояхме до вратата и гледахме натрапника, разположил се свойски в едно от креслата ми. Вместо да се смути, той се облегна назад и преметна крак върху крак. Без да каже и дума, старицата се обърна и със ситни стъпчици се шмугна в другата стая.

— Не съм те канил, Баяне. Можеше първо да се обадиш и тогава да заповядаш. Защо трябваше да ни плашиш така?

— Що за ченге щях да съм, ако не всявам страх? — ухили се нагло той.

Думата „ченге“ бе твърде безлична, отнесена към него. Стоеше твърде високо в йерархията на витеците и дори някои змейове се бояха от този мъж.

— Коя е тази? — попита, кимвайки красноречиво към съседната стая.

— Що за ченге си, ако не знаеш? — озъбих се на свой ред.

— Не останахте много. Все по-лесно е за хората ми да ви следят. Но тази някак съм я пропуснал. Как е името й? Света… коя?

— Да речем — Мария.

Той отметна глава и избухна в гръмогласен смях.

— „Мариите“ ви са десетки! Както и да е. Ще я проуча. Е? Не бих ти отказал едно питие…

— Знаеш, че не пия. Обаче ти не се стеснявай, ползвай винопровода ми, ако не е ръждясал.

— Пфу! Този киселчок е само за простолюдието. Къде останаха аристократичните ти обноски, Евтиме?

— Ако беше предупредил, щях да се погрижа за изискания ти вкус — отвърнах сухо и приседнах в креслото срещу него.

Макар и в собствения ми дом, чувствах се неловко и неуютно, седнал срещу него, сякаш аз бях неканеният гост. С цялото си същество усещах тъмната аура, която го обгръщаше. Той бе много стар, дори по-стар от мен, и обвивката на змийското проклятие около него бе по-плътна от аурата на всички витеци, които бях срещал. Като витек той бе мой антипод, като колобър — пазител на клетвите, беше мой враг. На това отгоре, дължах му всички привилегии, с които се ползвах — книгите, спокойствието си, достъпа в Резиденцията. Ненавиждах го.

— Не се ядосвай — изрече с крива усмивка и поглади гърбицата на носа си. — Да ти призная, споделям напълно радостта ти от срещата ни.

— Тогава защо си дошъл?

— Служба.

От съседната стая се дочу тихото молитвено напяване на старицата. Той се заслуша, после видимо потрепери. Станах да затворя вратата.

— Ще узная коя е… — чух го да казва на себе си, когато отново седнах.

Преплете ръце, наведе се и се вторачи в мен. От острото втренчване на черните му очи моите се насълзиха, но издържах на погледа му.

— Та така, Евтиме. Странни вести ми носят напоследък. Из Търново бродела една особено опасна личност…

— Нима има някой, който да е опасен за теб?

— Не за мен, а за господарите ми. И най-вече за Великата.

— Значи просто трябва да я пазите по-добре.

— Пазим я. Обаче неприятности не ща. Заложих си авторитета за тебе, веднъж, когато те направих библиотекар. Заложих го втори път, когато уредих срещите ти с Шар. И ако сега опиташ да ме предадеш, не знам как, но ще намеря начин да те унищожа.

— Ами ако вече не ми пука за мене си, Баяне?

Този път той се смя дълго, студено и грозно, докато под клепачите му избиха сълзи. Когато се успокои, размаха ръце насреща ми:

— Добре. Да допуснем… само да допуснем, че онзи… а ти много хубаво знаеш за кого ти говоря… да допуснем, че успее да проникне в Резиденцията и убие Шар. Змейовете ще напуснат Търново. Даваш ли си сметка какво ще стане с града тогава?