Тринайсетте цвята на дъгата

— Градът се отбранява достойно! — извиках и направих няколко гневни крачки към него. — Какво искаш? Защо си дошъл?

Спрях и застинах. Защото изпод наметката си той беше извадил меч. Не бе от желязо. Беше издялан от някакъв тъмен, прозрачен кристал. Острите му ръбове блестяха на светлината на свещите. Онемях. А той заговори бавно, тихо, макар да ми се струваше, че думите му кънтят в покоите ми и огласят целия дворец. Докато говореше, държеше меча изправен пред лицето си:

— Наричат ме Колобъра. На стария ни език то ще рече: Пазител на клетвите. Дойдох да изпълня една клетва. Стара клетва. Змейова клетва! Клели са се змейовете пред най-старите ни царе. Да пазят народа им. Да го закрилят и да му помагат. Спазваха клетвата си змейовете от незапомнени времена. Докато людете не ги прогониха. Людете ги забравиха и подириха нов господар. Отрекоха се от земното си добруване заради лъжливото спасение на душите си.

— Замълчи!

— Стар е тоя град. Първият камък за градежа му от змей е положен. И го знаят змейовете, и го помнят. И боли ги за него.

Доближи меча до лицето си и докосна челото си, после го протегна към мене:

— При тебе дойдох, защото ти си сега най-пръв сред людете. Вземи тоя меч. Удари с него по най-голямата камбана. Затвори черквите и угаси кандилата. Свали кръстовете, грозящи куполите на тоя град. И пусни по хълмовете кукери. Яки кукери…

— Безумецо…

— Безумецът ще си ти, ако откажеш помощта им. Запали огньове и изгори икони и кръстове. Повикай змейовете и те ще дойдат! Вземи меча!

— Махай се! Стража!

— На кого се надяваш, попе? Къде е твоят Бог? Бог няма да ти помогне. Бог никому не е помогнал.

— Анатема, анатема, анатема!

— Глупак — той отпусна ръката с меча. — Ти решаваш. Аз изпълних каквото ми беше заръчано.

Когато стражите дойдоха, той се изсмя грозно и се стопи във въздуха. Сякаш беше лош сън…

— Предал си ме вече, нали, Евтиме? По очите ти чета.

— Не съм. Но те могат да виждат кръвта ни…

— Знам.

— Поръсих капчици навсякъде из Царевец. По всичките пътеки ще има засади.

— Много добре.

— Не е ли по-разумно да се откажем?

Изпод качулката се разнесе задавен гърлен смях.

Знаех, че ще го намеря тук. Дори ми беше странно как витеците не се бяха сетили да завардят това място. Малката черквица някога бе носила неговото име — храм „Свети Георги“. Сега беше превърната в беседка, с изглед към Янтра. Кръстовете от куполите й бяха свалени, една от стените бе срутена, останалите бяха гъстообрасли с бръшлян. В дъното бяха наредени няколко ковани пейки. Дотук почистващите машини не стигаха и подът бе заринат с пластмасови кутийки и опаковки от станиол. Мястото, където някога е бил олтарът, сега бе леговище на бездомна котка. Лениво излегната върху купчинка смет, тя протягаше лапички, миеше се и ни гледаше с присвити очи.

— Отколе е така. Те следят нас, ние следим тях. Познаваме се. И ти също би трябвало да ги познаваш, Евтиме. Така че не ми говори глупости.

— Значи онова с белязването на пътя е било блъф?

— Разбира се. Колкото повече витеци устройват засади из хълма, толкова по-малко ще пазят Шар. Просто е, чак да не повярваш, че се хванаха.

— Как мислиш да проникнеш?

— А заслужаваш ли да ти кажа?

— Обиждаш ме, пресветли…

Той се поразмърда, вдигна ръце и леко смъкна качулката си. Сияйните му сини очи се взряха в ясното небе.

— Тази нощ над Царевец ще има буря. Илия обеща да намине. Дяволските изчадия ще си имат ядове.

— Повикал си и него?

— Оредяхме, та трябва да си помагаме. И аз се бих редом до него в Пловдив.

Настръхнах.

— Да — кимна спокойно той. — Онова в Пловдив беше провал. Не се тревожи. Тук няма да го допусна. Всеки се учи от грешките си. Дори аз.

Не вярвах на ушите си, че нарича пловдивския апокалипсис отпреди четири години така невинно „провал“. Там бурята и пожарищата бяха върлували с месеци. Знаех, че накрая са убили майката-верени на града. Но град не беше останал.

— Не смей да ме съдиш, Евтиме — изсъска той, сякаш четеше мислите ми. — Спомни си Содом и Гомор. Те изгоряха по Божия казън! В Пловдив аз поне людете пощадих.

— Не трябваше ли? — попитах тихо.

— Ти ми кажи! Ти си отецът и твое е паството! Огледай се и ги виж! Виждаш ли да са заети с друго, освен пиянство и разврат? Содом е бил благочестиво място, сравнен с града ти.

— Прав си, не бива да те съдя — отвърнах сухо. — На никого от нас не е дадено правото да съди.