Тринайсетте цвята на дъгата

През последните няколко дни доста бях ровил в библиотеката, за да го намеря. Сама по себе си, книгата бе произведение на изкуството и точно затова бе оцеляла при погрома над кръстове и икони в зората на змейското господство. Изображенията бяха древни и безукорно канонични. Докато разгръщах страниците, усещах фината аура, която струеше от тях. Едва доловима, дори и за мен.

— Света Петка Епиватска, иже наречена Търновска — зачетох и леко прокарах длан по изображението, което ме гледаше строго и очаквателно. — Мощите й били внесени в града от благочестивия цар Иван Асен и положени в черквата „Свети четирсет мъченици“, в подножието на Царевец, на левия бряг на реката.

Спрях за малко. Никой освен Великата не ме слушаше. Охраната ми бе застанала на почетно разстояние от нас. Шепнеха нещо помежду си или промърморваха по някоя дума в миниатюрните предаватели, закрепени на китките им.

— Посока север-североизток — казах. — Пълната ти сила е в радиус от двеста и петдесет метра от точката на съхранение на мощите. Обхващаш крайния източен сектор на Резиденцията. Не видях ремонтни групи да отиват натам. Спокойно е.

Клепачите на иконата леко потрепнаха.

„Какво ми четеш?“ — попита Шар.

— История на града, велика…

„Прости ми, разсеяна съм и затова не разбрах. Продължи.“

— На югозапад, в подножието на хълма Трапезица, е отдавна разрушената черква „Света Петка“. Това е вторичната точка на силата ти. Между двете може да се начертае ос на мощта ти с посоки югозапад-североизток. Ще я усетиш. Ако излезеш от радиуса, движи се само по нея.

„Наистина не те разбирам, Евтиме. Какво, казваш, е станало с черквата?“

— Земетръс…

Съсредоточих се върху иконата. Видях Петка, закачулена в сиво наметало, да се движи по брега на реката, южно от мястото на някогашната царска черква. Премина уверено през обърканите спецчасти от гражданската полиция и доближи една от страничните порти. На входа най-сетне някой я забеляза и понечи да я спре. Петка измъкна от ръкава си железен кръст и рязко го заби в гърлото му. Витекът изрева. Малка група от охраната се втурна към нея, тя хвърли кръста по тях и се затича нагоре по хълма…

— Нарушител в сектор седем! — изсвистя зад гърба ми познат глас. Баян. Не бях усетил кога е дошъл да ме надзирава. — Проклятие! Значи онзи все пак не се е отказал! Проклятие… Алкор, Севар, всички в сектор седем! И отцепете района… Какво като автоматиката не работи! Още две групи там, трета и шеста…

Бързо отгърнах страницата. Постарах се да овладея гласа си и зачетох историята на пренесената в Търново каменна колона на канасубиги Омуртаг. Той се заслуша за малко и явно одобри четивото.

Долавях, че зад гърба ми притичват хора. Баян ги изслушваше, ръмжеше глухо и пренасочваше все повече части от охраната по дирите на Петка. Все още не бяха разбрали коя е.

Дочувах понякога в мислите си и тихичко скимтене, като плач на пребито кутре. Навярно раните на Шар бяха твърде болезнени и тя не успяваше да се сдържа. Нима й съчувствах? Боже…

Ръката ми леко трепереше, когато разлистих следващата страница. Погледнах рисунката на хубава, младолика жена:

— Филотия Поливотска, тоже наречена Търновска — прошепнах. — Сега!

От купола горе над нас падна сянка. В първия миг никой не й обърна внимание — можеше да е сянка на прелитащ змей. Но сянката бе по-широка и не само пропускаше, но и пречупваше слънчевата светлина. Разпръскаше сияние.

Прекрасният златист кон на Георги се стрелна надолу и направи плавен кръг над главите ни. Яздеше го загърната в сиво наметало фигура и може би само аз забелязах, че изпод качулката се веят дълги руси коси.

— Как?… Какво?! — изкрещя Баян.

Конникът описа още едно кръгче, после само с едно движение на могъщите криле излетя през купола.

— След него! Всички след него! — ревеше Баян. — Това е той !

Постоях, заслушан в отдалечаващата се глъчка. Чувствах се целият като обхванат от треска. Внимателно отворих белязаната страница. Потънах в лъчистия блясък на две сини очи.

Надвесих се над иконата. Не бе нужно да се старая да говоря тихо, гласът ми сам пресекваше:

— Свети… пресветли… великомъченик Георги — наведох се още. Усетих силно дръпване, после отпускане. Вдигнах ръка към челото си, за да отворя прохода. Спуснах я към сърцето си, за да му дам посока. Прокарах я от дясното рамо към лявото, за да добие плътност. — Яви се, в името Господне!

Дръпнах се рязко назад, защото в мига, в който се яви, той направи скок. Дори не беше скок, а истински летеж. Почти прелетя разстоянието между мен и Шар и със светкавичен удар на меча си отсече най-близката от полегналите й глави. Несъзнателно затулих уши между разтворените страници на книгата, сякаш можех да заглуша пронизителния детски писък, отекнал в съзнанието ми…