Тринайсетте цвята на дъгата

В залата като моя охрана бяха останали двама витеци. Единият се втурна напред, другият закрещя в предавателя си.

С нищо не можеха да й помогнат, но Шар вдигна едрото си туловище и замахна с опашка. Стовари я върху Георги и го отхвърли на десетина крачки. Той падна и се претърколи, но веднага се изправи пак. Извъртя се и заби меча почти до дръжката в стомаха на връхлитащия го витек. Издърпа го и посрещна с него следващия замах на опашката. Плисна черна кръв.

Обезумял, другият витек се хвърли върху него и се вкопчи в гърба му, но не успя да го събори. Георги се изви и с него като щит посрещна третия удар на опашката. Ясно чух грозното хрущене на костите му.

Откъм всички входове се стичаше подивялата охрана. Георги се поколеба за миг, прицели се в една от изправените глави на Шар и хвърли меча, точно както хвърляше копието си. Мечът се заби в основата на шията. Втори умопомрачителен писък…

Витеците безредно се мятаха към него в някакво безобразно меле. Шар успя да изтръгне забития меч, той тупна и издрънча в краката ми. Изгледах го тъпо.

— Вдигни го и я довърши! — извика Георги. — Вземи меча, Евтиме!

Наведох се и вдигнах оръжието като насън. Хвърлих книгата. Тя падна и се разтвори. От страницата надникна икона на Богородица с младенеца. Уж трябваше да е млада и блажена. Но очите й, избледнели от възрастта, ме погледнаха с някаква убийствена мъка:

„Страшно ли ти е, син?“

Отпуснах ръката с меча. Нозете ми се подкосиха. Сгърчих се на пода и заплаках. Последното, което видях, преди да изпадна в шоков транс, беше озъбеното лице на колобъра Баян…

… Пръснаха се измаилтяните и разлетяха се по цялата българска земя като птици по въздуха. Едни заколваха с меч, други отвеждаха в плен, а онези, които бяха подминати от смъртта, измряха от глад, защото настана такъв глад, какъвто не бе имало от сътворението на света. И опустя земята, и нямаше ни княз, ни вожд, ни наставник сред людете, нито избавител, нито спасител. И тогава живите облажаваха умрелите по-рано…

Тежаха стъпките ми по прашните пътища на Тракия. Не бях окован, не ме държаха гладен, нито жаден. Дори ми бяха предложили каруца, но аз отказах. Исках сам да извървя пътя на заточението си.

Пътувахме денем, нощем лагерувахме край пътя. Тогава, когато нощта бе ясна, забелязвах, че отдалече ни заобикалят бежанци. Понякога ме обхващаше безумно желание да отида при тях и да им говоря. Само че не знаех какво да им кажа. Нито пък имах очи да застана пред тях. Щяха да ме попитат: „Защо ни изостави Бог?“. Или пък: „Защо ти ни оставяш, отче Евтимие?“…

Лежах край огъня и въпреки топлите нощи зъзнех. С никого от охраната ми не можех да разменя и дума, нито пък исках. Не знаех къде ме водят, нито от кого ме пазят. Пътувахме на юг, уж към крепостта Стенимахос, а после към светата обител на Бачково. Така ми бе обещано. Но все се питах дали няма да ме убият и да ме заровят в някое диво място. Все едно. Вече ми бе все едно.

Беше нощ, необичайно ясна и тиха. Всички край мен спяха дълбок сън. Аз не можех да заспя. Гледах звездите и се питах дали и Бог ме гледа през тях. Затова и не бях забелязал как едрият сив вълк се бе промъкнал до огъня. Чух ръмженето му:

— Та така, попе. Май молитвите ти не спасиха града.

Безпогрешно разпознах този глас. Извърнах се към оголените му в зловеща усмивка зъби. Дори не се уплаших.

— Ти наистина си бил магьосник, Баяне — отбелязах кротко. — Трябваше да те изгорим на клада.

— Длъжник съм ти, вярно е — ухили се вълкът. — Някой ден ще ти върна услугата. Понеже, не знам защо, но нещо ми подсказва, че с тебе ще се срещнем пак.

— А в мечка да се превръщаш можеш ли? — полюбопитствах. — И да летиш по въздуха?

— Много работи мога. Могъщ е нечестивият, както обичаш да казваш.

— Да ми се подиграваш ли си дошъл?

— Аха. И аз си имам слабости… Всички сме грешни, попе. Ти най-много. Кажи ми, разкайваш ли се сега, че предаде Търновград?

— Всичко е по волята Божия — измърморих.

Той отметна глава и изригна лаещ кикот:

— Лесно е да прехвърлиш на някой друг собствените си грешки!

— Не смятам, че съм допуснал грешка…

— Нима? Ха! Каква услуга ми стори само, ако знаеш, попе! Не смееш да говориш с людете си, нали? Страх те е да чуеш от тях, че твоят Бог ги е изоставил. Само дано поживееш още дълго. За да видиш как и те се отвръщат от него.

— Това никога няма да го бъде!