Тринайсетте цвята на дъгата

— Мене ми е време, син — рече тя и пристегна краищата на забрадката си. — Доста постоях в тоя град. Време ми е вече да си ходя.

— Къде ще отидеш?

— Където ми очи видят — плесна с длани коленете си и се изправи.

Засуети се из стаята. Събираше и подреждаше вещите си в малко вързопче. Преди не бях обръщал внимание какво е разположила там, в ъгълчето, където се молеше. Парче дърво с тъмни пръски по него. Нащърбен връх от счупено римско копие. Крив, ръждясал гвоздей. Кичур коса, привързана с връв.

Опакова ги грижливо и стегна възела. Застана пред мен. Мъничка, прегърбена, с прибрани отпред ръце и вързопчето в тях.

— Дойди да те благословя, син.

Коленичих и допрях устни до десницата й. Тя ме прекръсти, наведе се и ме целуна по челото. После с тихи, ситни стъпчици си тръгна.

Стоях така коленичил на пода доста време. Докато в мен се надигна някаква ярост. Не биваше да я оставям да си иде просто така. Трябваше да говоря с нея. Трябваше да я питам толкова много неща и също толкова много трябваше да й споделя аз. Скочих и се затичах навън.

Бе утро, градът беше пуст. Настигнах я скоро. Извиках й, но тя не се обърна. Като че ли не ме чуваше. Като отритнато псе тръгнах подире й.

Тя вървеше забързано, без да се оглежда. Заедно с мен я следваха и бездомните котки. Повървяваха, мяучеха, после се отказваха. Аз не спирах. Исках да видя поне накъде ще поеме. Исках поне още мъничко да я погледам.

Прекосихме парка. Самодивата Алена притича към старицата и набута в ръцете й китка здравец. Двете си размениха думи, които не чух.

Преминахме по „Самоводска“. Старицата надничаше през прозорчетата на работилниците. Пред ателието на дърворезбаря поспря, смъкна забрадката си и изправи глава. Доста време стоя неподвижно, позираше. Накрая му помаха и продължи. Аз също спрях и погледнах през прозореца на резбаря. Работеше върху онова пано с лице на жена. Той не ме видя. Беше зает да дялка в очите-гнезда малки птичета.

Стигнахме под Царевец. Днес тук беше тихо и портите бяха затворени. Старицата спря точно пред портите, вдигна ръка и прекръсти хълма. После заситни на север, към изхода на града.

Синьото зарево на втория изгрев се готвеше да премине в залез. Безформени сенки затанцуваха по руините, а заедно с тях се раздвижиха и обитателите на стария град. Джошуа не знаеше какви са те, за пръв път идваше по тези места. Всъщност той рядко повтаряше маршрутите си. Засега обитателите не се държаха агресивно. Надничаха изпод гъсто обраслите бетонени плочи, от време на време се събираха на малки глутници, но не за да нападат, а просто така — угаждаха на рефлексите си, после се разбягваха и се захващаха с нещо по-интересно. Джошуа не можеше да ги види, но чувстваше как любопитните им погледи го следват на всяка крачка. Веднъж дори мярна цяла фигура, но не забеляза някакви определени изменения.

Просеката, по която вървеше, някога е била централна улица. Невъзможно бе да прецени колко са били високи сградите от двете страни, тъй като отдавна се бяха превърнали в безформени камари, смесица от хилава растителност и псевдопочва. Веднъж само видя една по-запазена постройка, но всичко ценно от нея отдавна бе отмъкнато. Сонарът на два пъти се обади и се наложи да спира, за да нанесе на картата новите критични точки. След това на пътя му се изпречи грамаден бетонен хълм и трябваше да заобикаля. Навлезе в област с гъста увивна растителност. Цветовете рязко се освежиха, зеленото на места достигна дори до искрящи нюанси. Наблизо, накъде под повърхността, имаше ледник, който овлажняваше почвата. Значи и обитателите тук би трябвало да са повече. Известно време се лута без посока. Следваше пътечката и търсеше просека, за да пренощува, но шубраците навсякъде бяха плътни. Вече се чудеше дали да не се върне към стария град, когато неочаквано излезе на открито.

През последните няколко дни непрекъснато се беше провирал през джунглата от лиани и въздушни корени. Умората се натрупа и взе да си казва думата. Безкрайна плетеница от сухи и здрави като телени въжета увивни растения паразитираше с удоволствие дори върху бетонените руини и трудно се намираха места за почивка. През цялото време сонарът не беше спирал да се обажда и това си беше лош късмет. Нямаше винаги възможност да записва данните, налагаше се да ги запомни и това отслабваше бдителността му.

Но сега излезе на открито и всичко обещаваше да бъде наред. Пред него се ширна гола и зелена равнина. Беше по-скоро множество малки или по-големи хълмове, тук-там имаше някой плитък разлом, ерозивни форми или сипеи. Тревата изглеждаше учудващо свежа. Някога тук също бе имало град, но грамаден ледник бе минал под него и го бе превърнал в хълмист ландшафт.