Тринайсетте цвята на дъгата

— Охо! Здравей! А теб не те ли е страх от него, че се мотаеш наоколо?

— Не. Лакрез има студена кръв. Нощем не може да тича бързо и не вижда добре. Защо лакрез има студена кръв? И защо не те напада? Ти по-силен ли си от него? Вярно ли е, че лакрез някога е бил човек?

— Виж ти! Не само говориш, но и на почти правилен инглис! Кой е лакрез?

— Лакрез е лакрез! Дебне и изяжда когото хване. Но теб не те доближи. А можеше. Ти не бягаш бързо. Защо не те изяде?

— Връщаме се към един и същ въпрос… Много си упорита. Аз съм измерител. Никой не напада измерителите. Дори лакрез.

— Защо? Ти по-силен ли си от него?

Джошуа се засмя без глас. Обичаше да се смее така. В този объркан свят имаше много неща, над които горчиво да се посмее, но за съжаление винаги беше сам, нямаше кой да сподели настроението му. А излишното издаване на звуци бе опасно. Понякога.

— Човекът е разпоредил така. Ако лакрез ме нападне, човекът ще дойде и ще го убие. Лакрез знае това.

— Лакрез не знае нищо! Той не е умен! Той само реве и изяжда. Глупав е. А ти виждал ли си човек?

Момиченцето говореше като в скоропоговорка. На един дъх и с особен напев. И след всеки порой от думи се оглеждаше плахо в различни посоки. Всичко това бе особено забавно за Джошуа.

„Не. Всъщност не е забавно. Неестествено и страшно е. В това има нещо много повече, отколкото обикновена приказливост.“

Джошуа се замисли откога не беше виждал говорещ смислено индивид. При това с повече от стотина думи.

— Доста си приказлива. Цял ден мълчиш, а сега не можеш да се спреш. Лакрез не е толкова глупав. Умее дори да говори, макар че никой не разбира какво. И знае много добре какво ще направи човекът, ако ми стори зло. Ти по-добре ела по-близо до мен, защото теб ще изяде с удоволствие. Огънят не го плаши.

— Вярно ли е, че лакрез някога е бил човек?

Беше странно и неестествено малката бъбрица да настоява с този въпрос. Явно бе много важен за нея.

— Някога — да. Бил е. Но после е станал лакрез.

„Как ми се иска да можех да ти кажа истината… Да ти я обясня така, че да я разбереш.“

— А ти? Ти как се казваш? — попита той.

Сивите очички се вторачиха неразбиращо в него. Тя дори се приближи още и го погледна питащо. И кой знае защо изду кръглите си бузи.

„Как, по дяволите, да я питам за думата, която използва за себеподобните си…“

— Ти не си лакрез. Какво си?

Малката не му отвърна, само дойде още по-близо и отново се вторачи в него.

„Може би не разбира някоя дума.“

— Какво лови и изяжда лакрез?

— Глит! — каза неочаквано тя и поглади коремчето си.

Известно време не продума, явно се чудеше как да продължи.

— Живея в дупка. Всеки глит живее в дупка. Но дупките не са дълбоки. Лакрез и пенате не могат да влязат. Някъде се копаят бързо и лесно, а някъде — много трудно. Боли. Мога сега да изкопая дупка. За теб. Ти копаеш бавно. Искаш ли да изкопая дупка за теб?

И отново изду бузи. Явно този жест означаваше нещо.

— Не, благодаря. Нямам нужда от дупка. Но ти не ми каза как те наричат. Разбрах, че си глит. Имаш ли майка?

— Майка?

— Тази, която те храни. Когато си била малка, някой ти е давал храна. Може би и сега ти носи храна. Майка.

„Колко е възрастна всъщност? Прилича на малко момиченце, но може би е зрял индивид…“

— Шарме! Но тя вече не ми носи храна. Защо? Аз нося храна на сави. Днес носих храна на сави. А ти вчера даде на мен. Шарме?

— Не, не съм твоя майка. А всъщност… Днес затова ли се върна? Да занесеш храна на сави?

— Да! Но сега пак съм при теб. — Изведнъж я осени: — Измерител! Шарме?

— О, боже!

Малката странно и някак особено повишаваше глас всеки път, когато отговаряше положително. Сякаш се радваше на това, че е разбрала въпроса. Изведнъж тя се отдръпна, направи кръг около огъня и се върна.

— Виж… Аз съм измерител. Ти си глит и живееш в дупка. Но как те наричат шарме и сави? Как те извикват, когато си далеч?

— Ену. Но това е било преди. Преди шарме да спре да ми носи храна. А сави не ме извиква така. Защото не говори. И освен това не може сам да си намира храна.

— Радвам се да се запознаем. Аз се казвам Джошуа.

— Защо?

— Какво защо? Просто се казвам така.

— Дълго е! Трудно се извиква.

„Да… Необходими са цели три срички. Трудно е да извикаш «Джошуа», докато летиш като вятър, гонен от лакрез. Мен едва ли ще ме предупредят за опасността и ще бъда изяден…“

— Защо сави не може да си намира сам храна? Болен ли е?

— Не. Не е болен. Просто не знае как. Аз знам. Всеки глит знае. Но сави не знае. Шарме казва, че така се е родил. Би трябвало лакрез да го е изял преди много време, но аз изкопах много дълбока дупка и той е скрит. Нося му храна.