Тринайсетте цвята на дъгата

Здесь есть возможность читать онлайн «Тринайсетте цвята на дъгата» весь текст электронной книги совершенно бесплатно (целиком полную версию без сокращений). В некоторых случаях можно слушать аудио, скачать через торрент в формате fb2 и присутствует краткое содержание. Жанр: Современная проза, Фантастика и фэнтези, на болгарском языке. Описание произведения, (предисловие) а так же отзывы посетителей доступны на портале библиотеки ЛибКат.

Тринайсетте цвята на дъгата: краткое содержание, описание и аннотация

Предлагаем к чтению аннотацию, описание, краткое содержание или предисловие (зависит от того, что написал сам автор книги «Тринайсетте цвята на дъгата»). Если вы не нашли необходимую информацию о книге — напишите в комментариях, мы постараемся отыскать её.

— Някога, когато бях по-млада, знаех, че имам сила да внушавам, и се гордеех, че „предавам“ мислите и волята си, че мога да влияя. Доста по-късно разбрах, че това е себично, и почнах да се уча да „приемам“, да усещам и другите хора — радвах се на превъзходството си, докато не стигнах до горчивото заключение, че не аз съм най-ценният жител на планетата, че всеки човек е уникално произведение на природата и е достоен за възхищение — и след като се позамисли, Марта добави най-хлапашки: — Тая работа май не е много вярна, ама… хайде, от мен да мине. Нали е достатъчно, че не мисля само за себе си и ако не на всички, поне — на добрите хора… помагам. Все пак… съседи сме, на една планета живеем… Най-сетне се осмелих да я погледна. Бледите й ириси трепкаха. Лицето й цялото бе мокро от сълзи.
— За кого си плакала, майко?
— Амче за кого… Малко ли мъка има по тоя свят…
— Мене недей да оплакваш. Всичко сам си заслужих!
— Ааа, тебе не съм. Твойта е лесна, син. Ти най-подире намери мястото си.
Изгледах я с почуда:
— Не е ли мястото ми тук, в Търново?
— Амче и тука, и навсякъде, все при книгите ти е мястото. Както е моето място сред людете. Не измъчвай се, син. Не е благословена ръката ти меч да държи.
— Значи… не ме упрекваш? За това, че не я убих?
— Защо да я убиваш? Нали е и тя майчица…
Можех да обясня. Можех да й изложа подробно догмата за духа и разума. Само че тя нямаше да я разбере. На нея не й бяха нужни догмите. Защото с цялото си същество проумяваше живота такъв, какъвто бе. Нали от хилядолетия ходеше по мъките…
Александър поразмисли, погледна философски на нещата и реши, че в крайна сметка не беше болка за умиране (да де, образно казано). Извади от чекмеджето на бюрото си списъка, над който с равен, старателен почерк вчера беше написал, подчертал и обградил с удивителни заглавието После вдигна поглед от листа и се взря в изгряващото слънце.
Цветовете, о, цветовете!
Добре де, всъщност точно срещу неговата кооперация се издигаше висок панелен блок. Тоест, макар да живееше на последния етаж, виждаше единствено прозореца на съседката Станка, която тъкмо си поливаше мушкатата. Затова пък мушкатата бяха хубавки. Съседката — не чак толкова. ~
Ако дъгата беше с тринайсет цвята…
Ако българските фантасти умееха да пишат добре…
Ако читателите не вярваха на анонси, а надзъртаха в самата книга…
… колко ли
 — за страстни умове и мъдри сърца — ни очакваха?
Ние — Величка Настрадинова, Атанас П. Славов, Георги Арнаудов, Александър Карапанчев, Любомир П. Николов, Григор Гачев, Николай Теллалов, Валентин Д. Иванов, Янчо Чолаков, Йоан Владимир, Ивайло П. Иванов, Владимир Полеганов, Калин Ненов и Геновева Детелинова — ви предлагаме тринадесет.
И ви чакаме за четиринайсетото: онова, към което можем да поемем само ако сме заедно.

Тринайсетте цвята на дъгата — читать онлайн бесплатно полную книгу (весь текст) целиком

Ниже представлен текст книги, разбитый по страницам. Система сохранения места последней прочитанной страницы, позволяет с удобством читать онлайн бесплатно книгу «Тринайсетте цвята на дъгата», без необходимости каждый раз заново искать на чём Вы остановились. Поставьте закладку, и сможете в любой момент перейти на страницу, на которой закончили чтение.

Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

„Е, честито, имаш си питомец… Поне копаенето няма да ти е грижа…“

Здрачаваше се и Джошуа реши да използва хладното време пълноценно. Ходеше се леко, по пътя Ену на няколко пъти намери корени от аштесе и поне утолиха глада си. Нейната бъбривост отново бе изчезнала. Появи се внезапно, когато слънцето се скри зад хоризонта.

— Трябва да изкопаем дупка. Наоколо броди лакрез, а и още някой… — каза тя многозначително.

— Ще загубим много време за копаене — отвърна й Джошуа. — По-добре да намерим някъде заслон.

Ену неочаквано се втурна от място и затича в широк кръг наоколо. Не изглеждаше ни най-малко уморена от ходенето. Скоро Джош я изгуби от поглед и дълго не я видя. Когато все пак се върна, лицето й грееше в широка усмивка. Направи тичайки няколко кръга около него и бавно пое в посоката, в която бе изчезнала.

— Джош-уа! Джош-уа! — викаше тя. Звуците се сливаха плътно в един рязък вик, той дори не разбра в началото, че вика името му.

„Сведе го все пак до две срички!“

Тръгна след нея. В падналия здрач едва мяркаше бялата й рокличка.

„Откъде все пак я е взела? И кой й е показал как се облича?“

Унесен в мислите си, не видя веднага къщата. Беше стара и обрасла с храсти, но все пак бе в чудесно запазено състояние.

— Браво, Ену! Знаеш ли какво е това?

— Дупка!

— Точно така, малката ми. Това е дупка. Голяма дупка. В нея е живял човек.

Ену се извърна през рамо и го погледна удивена.

— Човек? Тук?

— Да, Ену. Само че много отдавна.

По лицето й се изписа неразбиране.

— Вчера. Завчера. Преди много дни.

Ену кимна, явно всичко й стана пределно ясно, и продължи да тича около къщата, изучавайки територията наоколо. Джош извади алпийското чукче и с обратната му страна си проправи път към входа на къщата. Вратата беше метална и заключена, но на третото бутване с рамо поддаде. Вътре беше прашно и тъмно. По пода се търкаляха някакви предмети, част от рафтовете все още стояха на стените, дори един стар диван се отличаваше от общата безформена купчина боклук. В следващата стая всичко бе още по-запазено. Спалня от масивно дърво…

„Боже господи! Това тук е на повече от триста години. Донесено е от Земята, най-вероятно. Тук никога не са расли такива масивни дървета.“

Опипа с ръка завивките и пружините. Всичко се разпадаше под пръстите му. Дъските протяжно скърцаха под краката му. Въпреки това къщата изглеждаше учудващо запазена.

„Тук са живели дълго след Катастрофата. Може би дори е построена след самата катастрофа. Нещо като преден пост. Но до Града има още стотици километри… Твърде далеч е…“

Докато ходеше и разглеждаше, се сети, че твърде дълго не е мяркал с поглед Ену. Върна се на входа и я видя, клекнала пред вратата.

— Искаш ли да влезеш и да разгледаш?

Ену само поклати отрицателно глава.

— Страхуваш ли се?

„Не.“

— И не ти е интересно?

— Вътре не е чисто — каза най-сетне тя.

— Тук е живял човек…

— Виждала съм.

— Така ли? Ще ми разкажеш ли?

— Няма нищо интересно. Там, където е живял човек, или е дупка на лакрез, или е мръсно. Не разбирам как човекът е живял на толкова мръсно.

— Това е било много отдавна. Но ти пък не знаеш тази дума… Жалко. Хайде да си накладем огън.

Когато сухите лиани весело се разгоряха, тя отново се примъкна при него и се сгуши в скута му.

„Социален рефлекс? Или е заради топлината на тялото ми? Дали е вече зрял индивид? Феромоналните реакции едва ли са се променили за толкова кратко време…“

— Разкажи ми за човека — помоли тихо тя.

— Какво да ти разкажа? След няколко дни сама ще го видиш.

— Наистина?!! — тя скочи и го погледна от упор в очите.

— Надявам се. Имаме уговорка.

— Днес много мислих — каза тя, намествайки се отново в скута му. — Защо лакрез не те напада. В началото реших, че е, защото ходиш изправен. Шарме разказваше, че човекът ходи изправен. Но ти не си човек, нали? Не си, така ми каза. Само че лакрез е глупав и е решил, че ти си човек. В началото и аз реших така, но ти ми каза, че не си. Затова не те напада.

— Хми също ходи изправен. И ти би могла. Лакрез също ходят изправени, понякога.

— Да. Затова мислех цял ден. Не е само това, че си изправен. Ти носиш това…

И тя прокара дланта си по наметката му.

— Отдолу нямаш козина. Носиш това, за да не ти е студено.

— Правилна мисъл! Аз нося дрехи. Но и ти носиш. Защо теб те напада, а мен не?

— Моето ми го даде шарме. Каза винаги да го нося и ако не мога да избягам от лакрез, да се изправя. Но по-добре е да бягам бързо, защото лакрез ще ме изяде.

Читать дальше
Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Похожие книги на «Тринайсетте цвята на дъгата»

Представляем Вашему вниманию похожие книги на «Тринайсетте цвята на дъгата» списком для выбора. Мы отобрали схожую по названию и смыслу литературу в надежде предоставить читателям больше вариантов отыскать новые, интересные, ещё непрочитанные произведения.


Отзывы о книге «Тринайсетте цвята на дъгата»

Обсуждение, отзывы о книге «Тринайсетте цвята на дъгата» и просто собственные мнения читателей. Оставьте ваши комментарии, напишите, что Вы думаете о произведении, его смысле или главных героях. Укажите что конкретно понравилось, а что нет, и почему Вы так считаете.

x