Тринайсетте цвята на дъгата

„Загадката на бялата рокличка. Просто и логично, макар и безполезно. Прекалено интелигентно за едно човешко зверче.“

— Аз нося не само дрехи — каза той. — Това е раница, в нея нося някои неща. Храна. Ти носиш храната в коремчето си, после я повръщаш, за да нахраниш сави. А това е сектант. Това — сонар, с него се измерва плътността на почвата под нас. Това са все неща, направени от човек. Затова и лакрез не ме закача.

— Ти човек ли си? — попита тя, като отново вдигна глава.

— Как да ти кажа… Вчера не очаквах, че ще знаеш толкова много думи, а отговорът не е лесен.

— Човек? — настоя тя.

— Не. Аз не съм човек. Аз съм пенате.

Малката скочи като попарена и се шмугна в близките храсти. После бавно пропълзя обратно.

— Ти не си пенате — заяви тя. Уплахата още не я бе оставила напълно.

— Виждаш ли, има едно място, където има много дупки като тази, при това не са мръсни. В тях живеят човеците. Това място се нарича град. А край града има изоставени дупки на човек, в които живеят пенате. Те се хранят с останките от това, което яде човекът. Има хиляди пенате край града. Те са лоши, наистина, могат да те изядат. Дори лакрез се бои от тях.

— Ти не си пенате! — каза решително тя и отново се върна в скута му.

— Напротив. Аз съм пенате. Или поне бях. Докато моята шарме се грижеше за мен и ми носеше храна. После дойдоха човеците от града, прогониха шарме, а мен ме взеха.

— Защо?

— За да ме научат да измервам. Когато ме научиха, ми дадоха всичко това, дрехите, инструментите, раницата, обувките…

— Какво значи да измерваш?

— Това значи да ходиш от място на място и да наблюдаваш какво показва един уред. Всъщност, няколко уреда. После записваш това, което си измерил, и го носиш на човек, а той ти дава храна, вода и дрехи.

— Не разбирам.

— Не се тревожи, малката ми. Утре ще ти покажа уредите и записките си. Може пък да ти хареса.

— Ще ме научиш ли да измервам?

— Разбира се. Стига да искаш.

— И човекът ще ми даде много храна? И дрехи? И лакрез няма да ме напада?

— Да. Достатъчно храна и дрехи.

— А дали ще ми даде дрехи и храна за сави?

— Може би. Защо не…

— Научи ме сега! — скочи за пореден път тя.

— Добре. Първи урок — трябва добре да се наспиш, за да можеш да измерваш. Така че — лягай и заспивай. Утре ни чака много ходене. Мен поне…

Малката не каза и дума повече. Сви се плътно на кълбо и зажумя с очи.

Първото, което видя на другата сутрин, беше лицето й. Беше се надвесила над него и го гледаше втренчено. Дори не беше издула бузи, толкова беше задълбочена в занятието си.

— Какво има, Ену? Защо така си се втренчила? — промърмори той, докато се надигаше.

— Сънувах човешко лице — каза тя, напук на навика си да не говори сутрин.

— Какво?

— Сънувах. Човешко лице.

И за по-сигурно направи кръг около лицето си с върха на ноктите.

— Интересно. На какво приличаше?

— Не помня. Забравих.

— Защо реши, че е било лице на човек?

— Беше ми хубаво, докато го сънувах.

— Виж ти… А мен защо ме гледаш така втренчено?

— Ти имаш човешко лице.

Джош не намери какво да каже. Думите й го смутиха. Бяха абсолютно неочаквани и неестествени и въпреки това бяха казани леко, като на шега, макар че този бездушен свят не умееше да се шегува.

„Проклет свят! Дори не смеем да кажем истината на едно такова умно и находчиво малко зверче. От кого крием всъщност? От себе си?“

— Така е, Ену. Аз имам човешко лице. Ти също имаш човешко лице.

„И не само лице. Но това ще е по-трудно да го разбереш. Засега нека е само лице.“

— Аз имам човешко лице? — и тя прокара мекото на дланта си по бузите.

„Странно е как ловко извива ноктите си, за да не се одраска. А мен добре ме изподра вчера. Може би това значи нещо…“

— Да, Ену. И ти, и аз имаме човешко лице.

— А лакрез? А хми?

— Лакрез не толкова. Долната му челюст е деформирана, зъбите му стърчат и е космат по челото. Но дори неговото лице прилича много на човешко.

— Значи наистина е бил човек? Някога?

„Все пак я знае тази дума… Може би не я разбира напълно, само повтаря запомнена конструкция…“

— Да. Някога лакрез е бил човек.

Джош със задоволство наблюдаваше как по лицето й объркването се смени с прозрение.

„Ей сега ще се сети. Умница е тя…“

— Аз също ли съм била човек? — и премигна няколко пъти с очички. — Някога?

— Разбира се, малка моя. Някога всички глит, пенате, хми, лакрез, жорез, орме, хоти и още много други, които не знам как наричаш, са били човек.