Тринайсетте цвята на дъгата

— Как му я занесе? Ти не носеше нищо в ръце днес.

Ену погледна коремчето си. Сега то бе значително по-малко издуто от сутринта.

— Като теб ли е? Или малко по-различен?

— Не е като мен. Има по-къси коси. И козина тук, под носа. Малко.

Последва серия от неразбираеми думи и междуметия.

„Брат, значи. Който не знае как да си намира храна. Защото не е като всеки глит… Боже, колко много думи знае! Вероятно се е запазила цяла такава общност…“

— Добре правиш, че се грижиш за сави. Но ако лакрез те хване, кой ще му носи храна?

— Никой. Той ще умре.

— Щом търсиш храна за двама, лакрез ще те хване по-лесно. Защото дебне край храната.

Джошуа се стараеше да говори простичко, с нейните думи. Но неизбежно малката прибавяше нови и нови думи.

— Да. Ще ме хване по-лесно. Но аз мога да тичам бързо. А сави няма да стои в дупката постоянно. Той също може да тича бързо, когато е нахранен. Когато е гладен, кожата му е студена като на лакрез и спи. Но когато е нахранен, може да тича по-бързо от мен. Ако събера много храна, мога да го доведа тук и да го науча да копае. Така няма да му нося постоянно храна.

— Да го научиш? Теб някой учил ли те е да копаеш?

— Не. В началото гледах шарме как копае. Правех като нея. Сави отначало не можеше да тича. Аз му показах как и той започна да тича. Трябва само да си свиваш пръстите ето така — и тя показа. — Ще му покажа как да си намира храна. Сави не е глупав. Той може да научи много неща. Но трябва да му занеса много храна, за да може да излезе далеч от дупката и да го науча как да си намира храна. А после ще го науча да говори.

Малката не спираше да бърбори. Отначало го изчакваше да й отговори. „Откъде й хрумват толкова много въпроси?“ Но той бе твърде уморен, за да приказва с нея цяла нощ. Затова просто се зави с плаща си, облегна се на раницата си и заспа.

На сутринта, когато се събуди, усети топлина по единия си крак. Още преди да отметне плаща си, знаеше защо. Малката се бе вкопчила в него точно както предния ден, когато човекът-тигър за малко не я хвана. „Лакрез. Май така го наричаше. Откъде ли знае толкова много?“

Тя веднага скочи, щом я отви, огледа се припряно на всички посоки, долепи ухо до земята и най-сетне застана в привичната си поза.

— Добро утро — поздрави той.

Тя само го погледна въпросително.

— Така се казва, когато срещнеш някого сутрин… — поясни Джошуа.

Но склонността й към разговори се беше изпарила.

— Страх те е, че лакрез може да чуе? Лакрез чува ли надалеч? Ако искаш да кажеш ДА, без да те чуе лакрез, направи ето така с глава…

Ену незабавно кимна точно както й показа.

„Забавно. Аз й показах как да говори, без да я чуе лакрез… Денем лакрез не спи, затова — никакви приказки…“

Внезапно тя отново долепи глава до земята. После бързо вдигна разтревожен поглед.

— Някой идва?

Ену закима енергично. Но не изглеждаше изплашена.

— Знаеш ли кой? Лакрез? Ако не знаеш, направи така с глава.

„Не.“

„Как наричаше тя хиените? Пенате? Пенате живеят само сред руините. На открито се боят от лакрез. Въпреки че са много.“

Тя го хвана учудващо ловко с върха на дългите си нокти за плаща и го задърпа към малкия шубрак от лиани. Той не се възпротиви, макар вече да се досещаше кой идва. Шубракът обаче се оказа доста хилав и неподходящ за укритие. Тя се отказа от намерението си и припряно се измъкна от там. Мушна се под плаща му. Мигом усети по глезена си дългите й нокти.

Този, който идваше, се носеше на големи подскоци. Беше се засилил доста и не можеше да спре току-така. Дългите му крака свистяха през въздуха, а те наистина бяха дълги. Пищялите му заемаха половината от дължината на тялото, а бедрените кости бяха къси. Нямаше облекло, тялото му бе покрито с мека козина. От ръцете му, малко над лактите, стърчаха израстъци, подобни на малки крилца. С тях пазеше равновесие, докато тичаше бързо.

Направи два кръга около тях, за да забави скоростта, и с един последен скок забоде петите на дългите си крака в земята пред тях.

— Здравей, Хми. Добри вести ли носиш или лоши?

Хми се стараеше да навакса с дишането, затова не отвърна веднага. Джошуа усети как Ену леко повдига плаща му, за да погледне. „Не е толкова страхлива, колкото любопитна…“

— Ангх… при… ено… Джош-у-а! Пре-къс-ва-не. Двана-десет…

— Това, което е за мен, Хми! Само което е за Джошуа.

— За Джош-у-а. Излязъл си от район на покритие. Среща на триста и двадесет от последния маркер. Запад-югозапад. Маркер: стара автомагистрала. Пътен прелез. При закъснение, ще намериш инструкции. Следвай надписите по стените. Тринадесет дни от подаването. Край.