Тринайсетте цвята на дъгата

„Тринадесет дни… Значи след два. Цели деветдесет километра. Най-малко деветдесет. По непозната област…“

— Хми! Приготви се да запомниш съобщение!

Започна да говори ясно и отчетливо, на срички:

— За Служба по измерването. Сара. Питър. Всеки, който има връзка с тях. Открих пукнатина. Приблизителен размер — седем километра ширина, дължина — неизвестна. Дълбочина — променлива, около седем метра. Ледникът пробива към повърхността на няколко места. Нуждая се от снабдяване. Тръгвам към мястото на срещата. Възможно закъснение от един или два дни. Край.

Помълча малко, после внимателно повтори същото.

— Това е, Хми. Тръгвай! Тръгвай обратно!

По лицето на Хми се изписа объркване, после пристъпи от единия си дълъг крак на другия дълъг крак, тръгна непохватно, все едно човек ходеше на кокили. Но с всяка следваща крачка започваше да се движи все по-бързо и уверено. После изведнъж хукна като вятър и за секунди се стопи в далечината.

— Ену! Слушай ме — придърпа малкото зверче към себе си и приближи лицето й до своето. — Аз трябва да отида много далеч. Наистина далеч. Разбираш ли ме?

Ену отчетливо кимна.

— Не можеш да дойдеш с мен. Опасно е. Има много лакрез. Няма да има кой да се грижи за сави. Трябва да се върнеш. Не трябва да идваш с мен! Разбираш ли?

Ену отново кимна.

— Тръгвай. Ще намериш пътя сама.

Тя видимо се колебаеше.

— Тръгвай, Ену! Не можеш да дойдеш с мен. Лакрез ще те изяде.

— Не — каза неочаквано тя. — Лакрез се страхува от теб. Няма да ме изяде.

„Ама че работа. Харесва й с мен? Или се страхува да се връща сама?“

— Ако дойдеш с мен, сави ще умре, разбираш ли?

Тя кимна отново.

— Ти не искаш сави да умре. Нали?

Кимване.

— Върни се при него. Занеси му храна. Покажи му как да намира сам храна. Хайде, Ену.

Малката се поколеба за последно, после се завъртя наоколо. Джошуа метна раницата на гърба си и тръгна. Обърна се през рамо, за да я види какво ще направи. Тя стоеше в привичната си поза — клекнала и подпряна на юмручетата си, и го следваше с поглед. Лицето й бе изкривено. Очевидно изпитваше силно колебание.

— Тръгвай! — извика й той.

И тя хукна презглава обратно. Видя само бялата й дрешка за миг да се мярва между хълмовете.

По пладне жегата стана непоносима. Джошуа свали наметката си в движение, отпи глътка вода и огледа местността с надежда да открие нещо, което да става за ядене. Ниски посивели хълмове. Плаха трева се опитваше да вирее тук, дори някакви бодливи храсти формираха колония в подножието на хълмовете, но не преуспяваха кой знае колко в начинанието си. На места почвата беше оголена и твърда като камък. В далечината се виждаха руини от изоставен град. Имаше още много време до първата почивка и би било добре да намери поне сянка за нея.

Погледна компаса на гърдите си. Стрелката се завъртя няколко пъти, преди с нежелание да се установи в някаква посока. После прегледа и записките си. Пресметна наум колко разстояние е изминал от последната отметка, и поклати мислено глава.

„Няма да успея навреме. Жегата е убийствена.“

Помисли дали не може да изхвърли нещо тежко от раницата си, но не се сети за нещо подходящо. Оцеляването му зависеше от всека една вещ, която носеше. Скоро слънчевите петна затанцуваха пред очите му и той разбра, че е крайно време да спре и да почине. Наблизо, съвсем неочаквано, се появи дърво. Съвсем истинско дърво, може би акация. Високо около два-три метра, приличаше повече на обрасъл храсталак, но едно от стеблата се извисяваше приятно над останалите и короната му хвърляше рехава сянка. Джошуа свали в движение раницата и седна върху плаща си. Притвори блажено за минута очи. Когато ги отвори, видя лице.

Ену стоеше пред него. Беше съвършено необяснимо как се е приближила толкова тихо, при това за толкова кратко време. Стоеше клекнала и наведена напред към него, сякаш близостта на лицата им имаше някакво специално значение за нея. Гледаше го с ясните си сиви очи и отново бе издула бузи.

Джошуа се засмя без глас.

„Бива си я. Не се отказва лесно и е изобретателна. Хитруша. Явно не държи много-много на сави, за негов лош късмет…“

Джошуа реши, че си струва и той да издуе бузи и да види какво ще стане. Това, което последва обаче, го смая. Беше абсолютно неочаквано за него. Тя се приближи още повече и леко отърка своята буза в неговата набола четина. Правеше го бавно, с някакво скрито удоволствие, притворила леко очи. А после, съвсем като някое кутре, се сгуши в скута му и задряма.