Тринайсетте цвята на дъгата

— Хрръм… Вярваш ли си? Не познаваш людете, попе. Те не обичат да ги лъжат. Те няма да чакат рая на небето, додето земният им живот е ад. Иде друго време. Може и да не го доживееш, но аз го подушвам.

Завъртя се около опашката си и показно помириса въздуха.

— Надушвам кръв и пожарища. И гняв, мнооого гняв… Човеците никога няма да простят на твоя Бог, че ги изостави сега. И може да е след много време, но ще се отрекат от него. Ще си потърсят нов покровител. Някой видим и плътен. Някой, който да не ги лъже с измислен рай подир гроба, а да се грижи за тях приживе.

— Бог е милостив. Бог ще им прости дори лудост такава!

— Да, ще им прости! — излая вълкът. — Но дали тях ще ги е еня?

— Шар Кан ще оцелее — бе първото, което чух, когато отворих очи. — Разбира се, ще остане осакатена. И разбира се, ти повече няма да я видиш.

Бях вкъщи, положен в леглото си, което никога досега не бях използвал. Някой бе спуснал завесите и в стаята бе полумрак. Не можех да разбера нощ ли е или ден. Баян седеше на столчето до главата ми, преметнал крак върху крак.

— Та така, Евтиме. Значи пътечки от кръв, буря над Царевец, сиви качулки, какво ли не, за да не се досетя, че всичко ще е така гениално просто. Хитро, много хитро… Поздравления!

— За нищо. Планът не беше мой.

— Ооо, не съм се и съмнявал. Всъщност, оказах се напълно прав за теб.

Преглътнах спазматично.

— Какво стана с другите?

— Заловихме онези двечките. Под строга охрана са. Още не съм решил какво да правя с тях. Апропо, и двете твърдят, че ти си ги провалил. Анатемосват те здраво.

— Прави са.

— Стига! Не ставай глупак. И двамата знаем, че ти не беше способен да нараниш Шар.

— А… пресветлият?

— Успя да се измъкне. Проклетникът. В мига, в който го хванахме натясно, някой го призова. Подсигурил се е, подлецът. Разбираш ли? От самото начало е замислял да се измъкне и да ви остави вие да му сърбате попарата.

Надигнах се и седнах в леглото. Видях в ъгъла до вратата, навела глава и с ръце, притиснати в скута, да седи старицата. Премаля ми.

— Какво си решил за мен? — успях да попитам.

— Не се ли досещаш? — озъби се в крива усмивка той. — Вече проверих. Оказа се, че манастирчето в Бачково все още съществува. Мизерничко и порутено, да. Но ти нали не си придирчив… Какво нещо е съдбата, а, Евтиме?

Изправи се и приглади сакото на костюма си.

— Разбира се, аз не съм като онези диваци. Ще се погрижа да пътуваш удобно. И също така, в името на доброто старо време, ще ти разреша да вземеш със себе си всички книги и ръкописи, на които държиш. Имаш два дни да се приготвиш. Ако искаш, можеш да отнесеш цялата ни библиотека. Бездруго тук на никого не е притрябвала. Виждаш ли колко съм щедър?

— Благодаря — прошепнах.

— За времето, което ти остава в града, няма да те притеснявам с охрана. Вярвам, че ще оцениш жеста. А, и да… — завъртя се и махна нехайно към старицата. — Не открих в архивите ни коя е. Но понеже нямам улики срещу нея, тя може да остане тук.

— Благодаря ти и за това.

— Не прекалявай с благодарностите. Да приемем, че се реванширам за онзи съдебен процес отпреди хиляда години. Вече сме квит. Дойдох тук и чаках да се събудиш, защото държах лично да се сбогувам с тебе. Вероятно повече няма да се видим. Знам, че ще прозвучи глупаво, но ще ми липсваш, Евтиме…

— Кой знае… Неведоми са пътищата Божии.

— С- богом , тогава! — засмя се той.

Поклони ми се лекичко и си тръгна. Чух как прилежно затвори вратата.

Мълчах. Не смеех да вдигна очи към ъгъла на стаята. Старицата се изправи, приближи и приседна на крайчеца на леглото до мен. Сухата й набръчкана ръка докосна челото ми.

— Тежко ли ти е, син?

Най-сетне се осмелих да я погледна. Бледите й ириси трепкаха. Лицето й цялото бе мокро от сълзи.

— За кого си плакала, майко?

— Амче за кого… Малко ли мъка има по тоя свят…

— Мене недей да оплакваш. Всичко сам си заслужих!

— Ааа, тебе не съм. Твойта е лесна, син. Ти най-подире намери мястото си.

Изгледах я с почуда:

— Не е ли мястото ми тук, в Търново?

— Амче и тука, и навсякъде, все при книгите ти е мястото. Както е моето място сред людете. Не измъчвай се, син. Не е благословена ръката ти меч да държи.

— Значи… не ме упрекваш? За това, че не я убих?

— Защо да я убиваш? Нали е и тя майчица…

Можех да обясня. Можех да й изложа подробно догмата за духа и разума. Само че тя нямаше да я разбере. На нея не й бяха нужни догмите. Защото с цялото си същество проумяваше живота такъв, какъвто бе. Нали от хилядолетия ходеше по мъките…