Тринайсетте цвята на дъгата

— Ще остане за хората.

— Именно! Точно така. Жалката измет от разглезени дегенерати ще бъде оставена сама на себе си. И нееее, те няма да започнат отново да работят. Те отдавна са забравили какво е да работят и да се грижат сами за нуждите си. Обзалагам се на каквото искаш, че до седмица ще обезумеят от паника, ще разграбят и опустошат града, а после ще започнат да се изяждат помежду си. Това ли искаш за народа си , Евтиме?

— Всичко е в Божиите ръце — прошепнах.

Той подскочи. Протегна пръст и за секунда начерта срещу сърцето ми седемлъчна звезда. Присвих се от болката в гърдите.

— Жалък си! — изкрещя той и задържа пръста си насочен към мен, докато съзнанието ми се замъгляваше. — Жалък и малодушен, винаги си бил такъв! А народът ти е повече стадо от когато и да било. Кой вярва в твоя Бог? И кой изобщо си спомня за тебе, жалък пастирю!

Изстенах и той сви треперещите си пръсти в юмрук. Седна обратно в креслото:

— Прощавай.

Леко поклатих глава.

— Виж… С тебе се знаем от много време, Евтиме. И като че всичко, дето ни правеше врагове, вече няма значение. Суета на суетите.

— Какво искаш?

— Дойдох да те сплаша, вярно е. Май съм позабравил що за човек си. Името ти… славата ти… винаги са били по-големи, отколкото заслужаваш. Ти си слаб. Книжен плъх си, това е. Забравен от всички.

— Името ми е издялано върху сградата, където работя — глупаво вметнах аз.

— Да. Трогателно. А колко от народа ти знаят да четат? Колко от тия, дето са си направили труда да станат грамотни, посягат към книга? Знанието уби вярата. Информацията уби знанието. Стремежът към развлечения уби нуждата от информация. А безгрижието уби всички стремежи. Колко революции видяхме с тебе, Евтиме! Светът се променяше пред очите ни. Би трябвало да сме приятели. Всъщност аз вярвам, че сме.

— Кажи ми какво искаш!

— Знаеш ли, Шар Кан те цени. Представа нямам защо. Изглежда, много й допадат глупостите, които й четеш.

— Шар иска да проумее човеците.

— Не е ли смешно? Едничкото мислещо същество в този град, единственото, което иска да те разбере, според догмите ти е въплъщение на злото! Да се пръснеш от смях… А ти заговорничиш против нея… Човешко, прекалено човешко е, даже аз не го разбирам.

— Кажи ми, Баяне…

— Ех, и ти… Остави ме да си побъбря! Знаеш ли с колко малко от моите мога да си говоря така? Трябва май да се виждаме по-честичко… Та си мисля, Евтиме, че с тебе вече няма как да сме врагове. Твърде различни сме от оная паплач навън. Без значение „твои“ ли са или „мои“.

— Съгласен съм. Различни сме.

— Да! И много ще ми е жално, ако се наложи да те преследвам. Ако се наложи да те изгоня от този град, както ти някога изгони мене, помниш ли? Или пък — пази Боже! — ако ми се наложи да те заколя лично, за да разпръсна кръвта ти навсякъде и да залича пътечката, която си оставил в двореца!

— Кажи ми какво искаш и се махай!

— Ще ти кажа, разбира се. Нали затова съм дошъл. Когато си белязвал пътя до Шар, не знам за слепи ли си ни мислил или за гламави. Нищо не успя да почисти проклетите капчици. Затова утре с тебе ще се поразходим из Царевец. Ще нарисуваме много пътечки. А за охраната им после ще се погрижа аз. Виждаш ли колко съм откровен? Напълно честен съм, нали… приятелю !

— Нали.

— Ето че най-после се разбираме.

… Съзерцанието на вечерната ми молитва бе прекъснато от едва доловим шум на стъпки зад гърба ми. Изправих се рязко.

— Не смей да се кръстиш!

Дори и не бях понечил. Бях скован от изумлението да го видя тук, в покоите си. Тъкмо него — езичника и антихриста, когото зовяха Колобъра. Срещал го бях само веднъж, отдавна, при един публичен съд над еретици. Но го бях запомнил. Никой, който го бе виждал поне веднъж, не можеше да го забрави.

— Как влезе тук? — попитах задавено.

В отговор той само се усмихна. На съда за него се твърдеше, че можел да става невидим, да се носи във въздуха и да минава през стени. Също, че можел да се превръща във вълк, в мечка, във всякаква безсловесна твар. Говореше се, че е издънка от род на старите ни езически царе. Нищичко не бях повярвал. И затова го помилвах…

— Молиш ли се, попе? — ехидно се засмя той. Със същата наглост ми бе говорил и на процеса. Окаян луд.

— Да, моля се. Тежко време настана за града ни — отвърнах, леко ядосан на себе си, че изобщо говоря с него, вместо веднага да повикам стражата.

— Ц, ц, ц. И как няма да е тежко, като владетелят избяга в Никопол, а пастирят се е затворил зад стените и каканиже молитви…