Тринайсетте цвята на дъгата

Продължаваше неуморно напред. Одеве бе поставил встрани от себе си младия Ицко и му бе разрешил да крачи неуверено. Вървеше — разрушен храбрец с руинен щит, с обезлистени гърди и в скромно настроение, а симпатичният му малък спътник бе по-нетраен и от сянка, останал без капчица влага под спаружената си кожа. На десетия ден привечер силуетите на пирамидалните постройки зад тях се разтърсиха с Господен бумтеж, през люспестия хоросан изби грапавата кора на бъдещите гигантостволи дървеса, а обитателите на града, заедно с писъците си, постепенно прераснаха в истински, съвсем истински мицели.

Светия войник и младият Ицко се стреснаха, но не се обърнаха да зърнат какво става, нито забавиха стъпки. Гората, изникнала срещу общия им уплашен гръб, сраснат подир сепването, беше стара, сенчеста и дъхава колкото Средновековието. Странно: сега — някаква гора. Електрически крушки светеха с отразената измамна светлина на витаминозни глобуси. Тънкокорите твари и живителните сфери се обличаха в цветове.

Отвъд оградата, чийто свършек не се видеше, бяха започнали тържествено да мучат рогати скотове. Сегиз-тогиз през пролуките надничаха блейнали брадати козли, а тлъсти свине ги следяха втренчено със запретнати клепачи. И всички тия животинки, както и много други добитъци и влечуги сякаш се бяха изсипали от чудодеен рог на изобилието. Или от чутовен ноев ковчег.

Когато зелените ребра на безкрайната ограда все пак се извървяха покрай тях, младият Ицко посочи с ръка пред себе си, към ширналата се гола равнина, и произнесе нещо с гримаса, досущ като дирещ изява цирков клоун, който най-сетне е съгледал своя дъсчен подиум.

Отдалеч се поклащаха Белите пети на обесения и Черната врана, кацнала на рамото му.

Тогава и войникът се спря озадачен. Подуши небитието.

Чу бесилото и Видя, че босякът-смъртник е жаден, че Естеството му умира от пек, а Плътта му се ражда под клюна на крилатия скулптор.

Всичко това разбра. А вятъра не усети.

в града влезе Ернандо Кортес, който беше по-добър войник дори и от Светия войник.

И не беше сам.

Отсамната страна на скалата бе обрасла с мека трева. Росна в ранното утро. Хлъзгаше се под босите ми крака и мокреше краищата на робата ми. Добре, че стражите ме държаха от двете страни, защото нозете ми едва ме крепяха.

Катерех се бавничко, по-бавно, отколкото ми налагаше умората на тъмницата, и вдишвах дълбоко свежия мирис на гората, разнасян от вятъра. На върха на скалата ме чакаха неколцина, избягвах да ги гледам. Отмятах глава и поглъщах с очи синьо-зелените хълмове на Арбанаси и Трапезица, плисналите по тях слънчеви струи, бездънното небе — за последно.

Стъпките ми бяха препречени от дръвник. Нов, неопръскан с ничия кръв, нарочно изсечен за мене. Стражите ме събориха на колене и ме оставиха.

Вдигнах се с мъка. Под другата, отвесната страна на скалата, бе скупчен народът ми. Не чувах ничий глас, само откъснати, като въздишки, вопли. Бяха доведени всички, да видят унижението ми. И смъртта ми…

— Покори се, свети отче…

Извърнах се към момчето. Докато се катерех нагоре, го бях подминал, без да го разпозная. Буйните му черни къдрици бяха увити в пъстра чалма. Страните му бяха хлътнали, очите му горяха в огъня на безумието. Стройната му снага бе обвита в мърлява наметка с извезан полумесец. Бяха ми казали, че вече го наричат Искендер.

— Покори се, свети отче — гласът му трепереше. — И помоли Челеби за прошка…

— Аз съм покорен, пресветли княже. Покорен съм на един господар и всеки ден в молитвите си моля прошка от него. Всичко, що ще се случи, е по негова воля.

— Ще те убият! Те няма да се посвенят да те убият! И тогава защо беше всичко? Защо предадохме града? Защо се примирихме? Нали ти поиска да се примирим и да приемем волята Божия…

— Да се примириш с отреденото ти свише е едно. Да се покоряваш на земни господари е друго. Жалко е, че не съм те научил да правиш разликата, Александре. Махни се. Срам ме е да те гледам…

Коленичих и сключих длани за последна молитва. Стиснах силно клепачи, за да не гледам сълзите на момчето, което обичах като свой син. Господи, ако още ме чуваш, закриляй това дете. Не отвръщай милостта си и от баща му, по твоя воля цар и самодържец на българите. Дай сила и упование на ония, чиито плач и вопли чувам сега. Господи, не за себе си моля, моят път свърши…