Тринайсетте цвята на дъгата

— За какво са ти те, тия двадесет деца? — прошепна неочаквано войникът. — За да присъстват на трапезата ти ли?

— Подиграваш ли ми се? — наежи се императорът.

— Съвсем не.

Те се измерваха известно време с поглед.

— Узнах, че не са те хванали лесно… — каза най-сетне Шокоицин. — Мнозина от нашите са оставили кокалите си в онази безводна равнина.

— Да — отвърна с удоволствие Светия войник. — Не бяха никак малко.

— Дечурлигата ни са те нарекли „Човека, който избра войната“. С какво ги подмами да дойдат с теб? Събираше ги по пътя, похищаваше ги от фермите в крайните квартали, нали? — Той тикна лицето си в неговото и го опари с дъха си. — Навъртат ли се и други изверги като тебе из моята страна?

— Аз съм само един прост редник, тръгнал на разузнаване. Ала твърде скоро по дирите ми ще се появи и десантният отряд на Ернандо.

Императорът повдигна дясната си вежда. Очевидно това име не му говореше нищо, както и предните.

— Ернандо? Кой е пък тоя?

— Лейтенант от пехотата. По една случайност ми се пада чичо. Той е по-добър войник и от мен.

— Колцина са с него?

— Около триста души, ако се брои и дружината на наемниците тласкалани.

Шокоицин се разсмя гръмко въпреки болката, която го тормозеше.

— Твоят чичо трябва да е напълно откачен. Дори и без допълнителна мобилизация моята редовна армия числи в момента триста хиляди обучени бойци, да не говорим за останалите войски на конфедерацията! Нашите картечари и преносимите ни лазерни установки ще насметат отряда му още на границата с Аскапоцалко. Или идва откъм Еекатепек? Няма да ми отговориш, зная… — Изведнъж той се сети за нещо. — Предадоха ми, че веднага след като са те заловили, превозното ти средство се е обвило в тъмножълто сияние и се е разпаднало на купчина от искри?

— Предпазна мярка, за да не попадне в чужди ръце. Запретено ми е да казвам как става.

— А откъде си научил така езика ни?

— Вашите учебни помагала, предназначени за все новите и нови жители на империята, ми свършиха хубава работа. Накупих си речници и разговорници от Олмекан, родината на писмената. Освен това има и един хипнотичен способ — запаметяваш, докато спиш… Както виждаш, нашите медици ги бива не по-малко от твоите потомствени шамани. — Докато говореше, Светия войник се бе загледал през нестандартно разкроения лист стъкло на близкия прозорец, част от концепцията на незнаен архитект за „течащо пространство“, при което като компонент е включено и времето. Многомилионният град бе разположен на остров в средата на солено езеро, по чиято повърхност просветваха бели кристали. Крайбрежни насипи го свързваха със съседните поселения, търбухът му бе пълен с канали и къркорещи гофрирани тръби (които бяха всякакви, но не и кръгли по протежението си), а висящи мостове се проточваха от един строителен конструкт до друг. Устоите на някои от сградите бяха непосредствено във водата. Желязото бе един от основните скелетни и формообразуващи елементи в многоетажни металоконструкции, чието изграждане бе доминирано от изискването всичко да е с прави линии, чупки и ъгли. Пирамидалните храмове, теокалиите , бяха вмирисани на копаловата смола, с която свещенослужителите кадяха при извършването на жертвоприношения. Сред тая вкаменена математика поразяваше изобилието от полускъпоценни камъни, употребени за разкрасяване на множеството мозайки. Светия войник видя как татуирани до петите пазители на реда с обсидианови парадни ножове и палки на кръста пръскаха със сълзотворен газ долу шепа демонстранти, които скандираха пред мемориала на жречеството в подкрепа на идеята за преработка на изпражненията, с цел използването им като съестни продукти. Гвардейци се пъчеха пред постамента с туптящото сърце, в чиято аорта специално бяха монтирани пръскачки, хвърлящи кървавочервени струи на вси страни. Твърдеше се, че някои родители осакатявали нарочно децата си, за да ги уредят в музея на човешките уроди. Той бе измислен лично от Шокоицин и около него винаги чакаше на опашка народ, докато пред Обсерваторията и заобиколената от клубове по интереси стъпаловидна Академия по изкуствата рядко сновяха хора, дори когато се връчваха наградите на победителите от всенародните поетични конкурси, учредени от религиозния реформатор принц Несауалкойотъл. Там обаче често се навъртаха шпиони на щат и културни революционери с кобури, изпроводени от Министерството на вътрешната стабилност. Дори и от тук, от прозореца с хромираното черчеве над 365-ото стъпало, на човек му се струваше, че чува гълчавата от т.нар. „домове на песните“ и шумните крясъци от стадиона, където се играеше нещо като мезоамерикански еквивалент на баскетбола. Някои от къщите изненадваха, защото приличаха на зарче, хвърлено на карлънгъч, а стените им бяха надраскани с изкелиферчени надписи. Навсякъде отблъскващото си стискаше ръката с гротескното.