Тринайсетте цвята на дъгата

Най-подир излязоха на широк булевард и се озоваха пред навирилия нос в небесата дворец на императора, връх на монументалната архитектура. В каменното му теме бяха бучнати знамена от златни мрежи. Поданиците на федералния дистрикт зовяха своя повелител Шокоицин, т.е. Младши. За момент Светия войник се обезпокои, че ще бъде заставен да изкачи всичките оплискани с кръв и нагиздени с поредици от истински и кварцови черепи 365 стъпала на осмократната постройка, всяко от които отговаряше на един от дните на миштекската слънчева година. Вместо това бе съпроводен до пищен асансьор, приличащ повече на паланкин, и бе предаден на портиер с усмивка на счупен буркан и гол тумбак, препасан с кобур, в който бе мушнато малокалибрено чифте. Онзи го вкара в кабината и те се издигнаха неизвестно към какви висини, като се имаше предвид колко нависоко в йерархията на тази култура стоеше Шокоицин. Над него бяха само Ометекухтли и жена му, които населяваха тринадесетия небесен етаж и отдавна бяха забравили за човешките дела.

Въведоха го при господаря Шокоицин през грамадна врата. Пантите й я открехнаха със скърцане на бедрена става, която се троши на две. Без да чакат сигнал, присъстващите сановници се изнизаха навън и ги оставиха насаме. Никой не го сграбчи за ярема и не го заблъска, от което следваше, че от него не се изисква да коленичи или да се просне в нозете на Най-най-най-висшата особа в тази негостоприемна държава.

Императорът тъкмо приключваше с обяда си.

— Гладен ли си? — попита Шокоицин. Въпросът му бе провокативен, а усмивката — крива. Мъчеше го мигрена и по-скоро му се повдигаше, отколкото му се ядеше. Чак дъвкателните мускули на челюстта му се бяха схванали от главоболието. Черепът му бе умишлено деформиран съгласно разбиранията на неговия народ за хубост, а зъбите му, тлан-тли , бяха украсени с плочици от нефрит.

Светия войник усети натиска на алчната си стомашна празнина.

— Не — поклати глава с отвращение той. Слепоочията му пулсираха. Полагаше свръхусилие да не надникне във фосфоресциращите блюда с неонови дръжки и да разгледа остатъците в тях.

Владетелят обърса пръсти в лигавчето си от куя. Кафявите му одежди с богато обагрени апликации и тържествени шевици бяха от същата тази куя, единственото тъдявашно растение, което напомняше лен или коноп и ставаше за изработка на облекла и плетене на рогозки и завивки, но иначе не бе ядливо. Някои от разновидностите му даже изпускаха лепкав отровен сок.

— Знаеш ли кой съм? — попита Шокоицин.

— Знам — отвърна Светия войник. — Ел. Кронос. Сатурн.

— Какви са тези? — и без да дочака отговора, той бутна настрана теракотовия си прибор. Протегна се към една кана с минерална вода и я изпи на едри глътки. Болката бе стегнала тила му като менгеме по цялата дължина. Надигна се от златния си стол с пластики на грозни момченца. Облеклото му бе окичено с всевъзможни украшения. Не бе известно кои от тях имат естетическо и кои — функционално предназначение. Един дявол би могъл да каже например за какво служеха тия изпълнени с инертни газове шлаухи и тръбички, които непрестанно бликаха лигава светлина и сякаш огъваха пространството около себе си. Достолепното му одеяние бе образец за изящество и екзактност.

Шокоицин се врътна и напълни наново каната. После се отлепи от облегалката на стола си, закрета към него по тюркоазния под и поднесе водата към изпръхналите му устни. Този път Светия войник не отказа. Излочи я и се почувства като току-що полято цвете.

— Там, откъдето идваш… където и да е то, беше ли баща?

— Не, съпругата ми беше бездетна.

— Разбирам. Но в този град има мнооого дечица, нали?

— Не е лесно за обяснение. Аз…

— Мълчи! Ти посегна на нашето потомство. Кражбата на деца е възможно най-тежкото престъпление според тукашните закони и то се наказва със смърт. Но не такава, която би те изпратила честит на небесата, а презряно бесило, при което не ще можеш да отдадеш кръвта и сърцето си на всевишните, защото целостта на плътта ти ще остане незасегната.

Шокоицин се взираше изпитателно в него. Осъзнаваше ли въобще този непознат човек за какво идеше реч? В империята на миштеките смъртта заемаше по-важно място от живота; тя можеше да бъде както унижение, така и награда за делата на поданика. Щом присъдата бъдеше изпълнена, Светия войник щеше да бъде обречен на вечен позор. Обесването беше същевременно и „изцъкляне“, отнемане на привилегията за задгробно съществуване. Нямаше и не би могло да има нищо по-страшно от това да те лишат от правото да бъдеш принесен в жертва пред олтара на боговете и душата ти да не попадне в слънчевата страна Тлалокан.