Тринайсетте цвята на дъгата

Светия войник бе приседнал на една от грайферните гуми. Откога не бе спал? Не бе мигвал, откакто напуснаха престолния град, така си бе. Ето, и таблетките, дето го държаха буден, се бяха изчерпали. За боеприпасите му пък да не приказваме. За капак на всичко, от известно време го спохождаха пристъпи на кашлица, която го бе притеснила доста с появата си.

„Боже — помисли си уморено той — нищо повече не можах да сторя! Чудото, което сътворих за твоите чеда, свърши, Боже!“

— Какво има, войнико? — надвеси се над него жълтоликата главица на Ицко, чието пълно име бе Ицкопоцакъл. На колко години ли беше? Пет? Или шест? — Защо спряхме пак? Ще продължим, нали?

— Стоманеният ми жребец се повреди.

— Жребец ли?

— Да. — Той се качи пъргаво отново горе и седна при тях.

— Ето ги! Идат! — провикна се някой.

Зад гърба им, в далечината, лазеха като мравунки колите на въздушна възглавница, изпроводени от велможите текухтли по веление на самия върховен господар. Бяха тръгнали да застигнат Светия войник, за да му смачкат главата като на крастава жаба, макар и да не знаеха всъщност какво е крастава жаба, и да си приберат обратно обичните рожби. Както и да сложат точка на този кръстоносен поход на децата.

На които тъй силно държаха.

Тъй силно, че не биха им позволили никога да се доберат до обетованата земя.

Подобно на древен солдат, затъкващ щика на пушката си, той се пресегна машинално и откачи военнозелената кутия от колана си. Сложи я до себе си и я погали с жест, в който се чувстваше някакво отстранение, като луд, когото ставащото наоколо не засяга.

Замислеността му трая едва няколко секунди.

— Какво е това, войнико? — попита го Читка, крехко момиченце с плах поглед, одраскани коленца и сламеноруси коси, които бяха рядкост по тая географска ширина.

— Бомба, детко — отвърна той. — Бомба за многократна употреба.

— Их, войниче, ти си велик! — възкликна Ицко. — Пак ще ги разпердушиниш както тогава, зад Дома на Ометекухтли, знам си аз!

Домът на Ометекухтли беше религиозен архитектурен ансамбъл, посветен на вездесъщия миштекски бог, чието прозвище в приблизителен превод бе „Господарят на нашето битие“. Там, след като побягна от най-гъсто населения столичен квартал, за да спаси двадесетте душици, Светия войник бе отнел други двадесет — тези на зрелите бойци, които се бяха изпречили насреща му, за да го възпрат.

Радостният изблик на Ицко беше като пламъче върху свещ от лед.

Светия войник не отговори веднага. Накрая каза:

— Ще ги изчакаме тук.

Не захвана да им обяснява, че нищо друго не можеха да предприемат.

Абсолютно нищо.

Времето течеше. Очертанията на колите се различаваха смътно сред валмата от виолетов прахоляк. Десетки разкривени призраци от мелхиор и други, непознати сплави, които дори не оставяха коловозни дири след себе си. Бяха се отправили с ръмжене на лов за него и това беше комай единственият вид лов, който познаваха.

— Войнико, ти имаш ли синове? А щерки?

— И те ли растат във ферма?

— Защо пагоните ти са с кръстове? Ами вензелите? — беше им показал униформата си.

— Какво е причастие? Вярно ли е, че пиете от кръвта на своите богове, вместо те да пият от вашата?

— Как се казват жените ти? — питаха децата, питаха безспир. — Какво им подаряваш в дните за радост?

— Рози — отвърна той.

— Рози ли? — чудеха се те. — Какво означава „роза“?

И още един труден въпрос имаше — Ицко му го бе задавал неведнъж на наречието си, което спадаше към общия език науатъл . „Какво се случва с вашите деца, след като пораснат? Защото при нас всяко осмо тръгва на училище, а останалите…“

Преследвачите бяха вече съвсем близко. Силуетите им изплуваха сред кълбетата от лил.

Малките сега мълчаха. Окръглените очи на някои от тях оставаха сухи. Други хлипаха тихо. Бяха се изправили с вкопчени в бодливата тел пръсти и гледаха натам, към родителите си, които бяха дошли да ги отърват от него.

Читка се впи внезапно в клина му.

— Няма да ги оставиш да ни хванат, нали? — промълви Ицко.

— Не, генерале — преглътна войникът. — Не, момчето ми. Няма да ви дам току-така. Никога не бих го направил!

Лилавият прах навяваше безнадеждност.

Крадецът на деца погледна за последен път своето завоювано живо богатство. В гърлото му бе заседнала буца.

Той постави длани върху детските рамене и бавно се изправи.

го докараха обратно в столицата, целият овързан. Заведоха го първо на лекар, който го стегна допълнително с турникет, след като почовърка за всеки случай из раните му с мръсна пинцета. Сетне го пратиха под конвой в някакво имперско ведомство, където го регистрираха като военнопленник и му издадоха временно тескере с пластмасови листи. На всеки пропускателен пункт спираха да му го перфорират. Задържаха се до сградата на Министерството на смъртта, където единият от въоръжените му придружители се отби за консултация. Върна се след четвърт час оттам с инструкции и арестантът отново бе поведен нанякъде, но преди това му надянаха на шията нещо като ярем с форма на подкова, дълъг половин метър и широк около трийсет сантиметра. През дупчиците по него бяха прекарани неусукани сиджимки от горчива куя с възли в краищата, които пазачите му кръстосаха така, че горната половина на тялото му бе почти обездвижена. Закрачиха по пътя, о-тли , а минувачите ги поглеждаха изпод око. Никой не го замери с камък, нито го нагруби; неслучайно тяхната дума за пленник се превеждаше още и „моят любим син“. Та нали и в неговите вени течеше кръв — храната на боговете — и сигурно щеше да му бъде оказана високата чест да бъде угоен, обучен да свири на флейта, да си избере лична мома за невеста и едва тогава да бъде одран жив или пък сърцето му да бъде изтръгнато — съдба, за която обикновените граждани биха могли само да му завиждат. Подтичващите наоколо пишлемета обаче си правеха кодоши с него, боцкаха го с оголени жици и безопасни игли, кокореха се изразително и му показваха среден пръст — символ, който очевидно бе понятен за всяка човешка цивилизация. Минаха и покрай богатата витрина на един от верига магазини, предлагащи всичко за покойника. Светия войник ги бе виждал и преди, ала и сега, както и тогава, не можа да се сдържи и да не се загледа. За по-заможните осигуряваха цялостно мумифициране, а за нищите — само опушване и изсушаване главата на драгия мъртвец. Солидни базалтови урни с наблъскани един в друг ситни орнаменти и йероглифи по гладко шлифованите повърхности неудържимо примамваха праха на кремирания върху клада от суха куя. Изложени за оглед бяха и макети на гробници, взрелият се в които без труд разпознаваше изкуствено, но изкусно наподобени пещери.