Тринайсетте цвята на дъгата

Скачахме с парашути в северна Канада, което е по-добре от Сибир само по отношение на транспортирането ни до полигона. Студът си с същият. После — в Саудитска Арабия, защото това е единствената пустинна страна, в която е оцеляло подобие на правителство. Накрая ни спускаха и в Черно море, близо до Кримския бряг. За разлика от американските астронавти, които тренираха на Хаваите, ние поне не се тревожехме за гладни акули. Една седмица на всяко от тези чудесни места избелва кожата ти, калява духа ти и те кара да намразиш екстремния туризъм до края на дните си. Което, между другото, може и да не е много далече.

В деня на изстрелването те събудиха в пет часа сутринта, нали? Закуска по избор. Девет от десет американци, които летят с руснаците до Чука, ядат яйца с бекон. Не знам за останалите, може би това ги е карало да се чувстват повече като Глен или Армстронг, но аз си ги поръчах, защото се усвояват по-пълно от организма. Което вероятно е причината американските астронавти да са яли същото, на първо място.

След това се озовахте в същия стар автобус, с който съветските космонавти са били извозвани до площадката за изстрелване. Взехте асансьора до люка на спускаемия апарат. Инженерите ти се усмихваха, докторите те потупваха по рамото и твоят персонален шофьор — известен още като пилот на космическия кораб „Съюз“ — ти стисна ръката и те прати да вървиш по дяволите. Надявам се, че си знаел — това не е обида, а идиоматично пожелание за късмет. По традиция той преди малко се е облекчил върху ракетата и ти сигурно си се чудил дали е имал време да си измие ръцете. После техниците поставиха екипажа ти в капсулата. Пропуснах да спомена, че и тя е останка от великото минало на съветската космонавтика.

В наши дни около три четвърти от експедициите преминават през поне едно отлагане на старта. Значително повече, отколкото някога, но откакто Голямата Лоша Новина дойде, руснаците увеличиха четирикратно производството на носители и това се отрази зле на контрола върху качеството. Надявам се, че на теб не ти се е наложило да минаваш през тази процедура повече от един път. Аз бях между двадесет и петте процента късметлии. Шест минути по-късно бяхме в орбита, но ми трябваше два пъти повече време да се убедя, че всичките ми кости са си на мястото. Подозирам, че трябваше да благодаря за това на скафандъра, без който скелетът ми сигурно щеше да се разпилее по пода на кабината от вибрациите при старта.

Земята изглежда страхотно от космоса! Трудно ми е да намеря думи да я опиша! Тя е като красива жена, бременна с живот. Тя е като синьо око, насочено към теб. Тя е като вълшебна топка, която… Знам, че става по-зле, затова ще спра до тук. Макар че мисията едва започваше, аз бях убеден, че си е струвало да се разделя с половината от парите си само за да погледна как планетата изглежда от високо. И ако не успеем да спасим света, няма да има голямо значение кой колко пари има, нали?

Вие прекарахте в ниска околоземна орбита почти два часа. Повечето време отиде за изпълнение на дългия списък със задачи, а на теб само ти се искаше да седиш до илюминатора и да гледаш Земята. Скачването с ускорителния модул ДМ стана повод за допълнително вълнение, но то беше автоматично и дните, през които безпилотните кораби се блъскаха в станциите, отдавна са в миналото. Това беше и последният шанс за аборт в случай на технически проблеми. От тук нататък, по пътя към Чука, мисията не може да бъде прекъсната. Както се казва, който не рискува, не печели.

— Погледнете нататък — каза нашият пилот на развален английски. — Виждате ли ярката звезда?

— Да — отговорихме ние, тримата пътници, всичките до един чиста проба супермени.

— Това е Международната космическа станция. Видяхте ли я?

Би трябвало да учат пилотите по-добре да говорят английски. Какво ли щеше да стане, ако не можехме да се разберем по време на авария?

Изгледът към МКС ме накара да забравя за опасенията си. Оттам НАСА изпраща своите астронавти към американската база върху повърхността на Чука. Изстрелват ги от нос Канаверал с „Орион“, после се скачват със станцията и се прехвърлят на ДТК — далечен транспортен кораб, гордостта на НАСА. На него има индивидуални каюти, нищо че са големи колкото обикновен куфар. А руснаците изпращат към Чука строителните си бригади, още известни като космически туристи, по директна траектория. Ние поехме по нея няколко минути след като видяхме МКС.

Следващите две седмици сигурно бяха сред най-досадните в живота ти. Корабът се движи с невъобразима скорост, почти дванадесет километра в секунда спрямо Земята, повече от тридесет спрямо Слънцето. Но разстоянията до тях са толкова големи, че човек никога не би могъл да ги усети. Само в началото на полета дискът на Земята става все по-малък и по-малък, и то ако внимаваш да го гледаш през няколко часа, за да е забележима разликата. По-късно промените стават прекалено малки за невъоръжено око. Ако имаш късмет с орбиталната конфигурация и мисията ти минава покрай Луната, може и да видиш как тя първо се надува, а после се свива и постепенно изчезва, затъмнена от блясъка на Земята. Нямаше късмет? Аз също нямах. Чувал съм, че ръководителите на полетите умишлено избягват подобни траектории, защото влиянието на лунните маскони върху орбитата не може да се предскаже точно.