Тринайсетте цвята на дъгата

За известно време никой не успяваше да идентифицира „господарите“ сред множеството форми създания, населяващи и обслужващи корабите. Накрая ги разпознаха. Не приличаха на нищо познато. Бяха странни и чужди — със странна анатомия, странни сетива, непредставим начин на мислене и загадъчни цели.

Големият шок настъпи за света на Стан, когато данните от фронтовите колонии пристигнаха по ансибълната връзка. Холограма на нашественик, заобиколен от станалите общи любимци Животинчета, способни да имитират различни телесни форми, сякаш се самоизвайваха по калъп, оставайки обаче винаги космати и с единствени сетивни органи, стърчащи като антенки или мустаци.

Стан се чувстваше отговорен за това, че бе докарал тези същества в колонията. Не вярваше, че те крият заплаха. Ала мерките, които в пристъп на страх и подозрителност се вземаха против бившите домашни любимци, носеха страдание, най-вече на децата. И на собствения му син.

Кой друг бе виновен за тази мъка, за този плач… и за убийствата на безобидните и мили твари, ако не той?!

Върволицата хора се точеше към люка на транспортьора, Стан и Яна се вглеждаха в тълпата, очаквайки сина си. Не се притесниха, че се е забавил. Навярно се беше наредил на опашката, винаги е бил възпитано момче…

Стан вече носеше костюма си на космопилот, с което биеше на очи сред тълпата. Повечето мобилизирани мъже бяха свърнали към резервната стартова площадка, оттам се издигаха със свистене малките ракетоплани на бившите транспортници и спасители, сега — Сили за самоотбрана.

Вградената в костюма уредба за комуникации се съживи.

— Колега Стан, тук диспечер, извинявай, проблем с радиото ли имаш?

Мъжът леко се отдръпна от жена си и натисна бутона на рамото си:

— Не разбрах?

— Не отговаряш по редовния канал от ракетоплана си. Затова реших да те потърся по личния комуникатор.

— Това е защото още не съм в ракетоплана, колега.

Последва пауза. А после Стан изстина от учудения въпрос:

— Кой тогава управлява катера ти? Телеметрията ми казва, че ти си на борда, ДНК-идентификацията е минала успешно… Опа! Регистрирам смяна на курса! Стан, какво става?!

Мъжът рязко се обърна натам, където се виждаше кулата на резервната площадка. Не можа да изкрещи, гласът му се пречупи, той само успя да изпъшка:

— Тони!…

Почти навсякъде в далечния космос земяните се сблъскваха с проблемно възпроизводство на населението. Зачеването на деца се оказа по-сложно далеч от родината на човечеството. Затова се практикуваше изкуствено оплождане и често двойките раждаха свои генетични копия. Клонинги.

При тях показателите за възпроизводство обикновено бяха по-високи. Все още нямаше единна теория защо е така. Просто бе забелязано и прието като практика, спомагаща за приспособяването на колонистите към своя свят.

Тони бе генетично копие на баща си Стан.

И, естествено, можеше да се настани в кабината на ракетоплана-космолет и компютърът да му се подчини.

На всичко отгоре Стан бе обучавал малчугана да пилотира, убеден, че попрището на космонавт ще е най-естествено за него. Разбира се, не би настоявал Тони да поеме по неговия път, но нищо не пречи да има повече знания и умения, нали?…

— Стан, няма начин да го настигнеш.

Пилотът не отговори. Вниманието му беше концентрирано върху екраните и пулта. Пък и беше трудно да говори — тягата създаваше претоварване на ръба на издръжливостта му. В средата на радарния дисплей святкаше точицата — личният му ракетоплан, приспособен за далечни полети вътре в системата.

Личен дотолкова, доколкото бе задължен да го стопанисва и да изпълнява работа, полезна за колонията.

Сега в ракетоплана се намираше Тони с Животинчето си. Опитите да се свърже по радиото с момчето не дадоха резултат — хлапето съвсем разумно бе изключило приемниците, за да не позволи дистанционен преинструктаж на бордовия компютър.

Стан изобщо не се чудеше какво е тръгнал да прави синът му.

Отново се обади радиото:

— Стан, ще ви загубим и двамата заедно с корабите ви! Съжалявам, че искам от теб такова нещо като да зарежеш детето си, но помисли за колонията, Стан!

— Тогава не го искай от мен — изфъфли пилотът.

— Стан! Ох, какво да ти кажа?! Какво да направя?!

— Или ми помогни, колега, или ме остави на мира.

— Роякът им се приближава. След няколко часа ще сте в обсега на оръжията им… Стан, не мога да хвърля бойни кораби да те прикриват! Ще е самоубийство за всички!