Тринайсетте цвята на дъгата

— Стен! Имаме заповед!

— Ще изпълним проклетата ви заповед. След два часа при транспортьора. Преди да кача семейството си, ще предадем любимеца в медицинската служба.

Борис се поколеба, понечи да възрази, но колегата му го дръпна за ръкава.

— Прощавай, Стен. Яна.

Домакинът остана настръхнал посред трапезарията докато откъм антрето не се чу изсъскването на пневматичната врата. Чак тогава се обърна към жена си и сина си. Протегна ръце, за да ги прегърне, и тогава забеляза салфетката в юмрука си.

Гневно, със замах, я запокити на пода.

Прожекторите, окачени по скелето на купола над селището, който се разгръщаше и ставаше плътен по време на сезонните бури, осветяваха площада, който се пълнеше с народ. Хората носеха само по един сак багаж, повечето мъже бяха навлекли униформи на спасители или работни комбинезони. Сред притихналото множество се чуваше само плачът на децата. Никой не бързаше да се качва в транспортьора.

Стен и Яна вървяха от двете страни на Тони, който се беше прегърбил, сякаш се мъчеше да скрие от чужди погледи своето Животинче. Ала напразно. Зърнали любимеца му, децата наоколо писваха отново, а някои започваха да спорят с родителите си, като сочеха любимеца. Някои обаче само наблюдаваха — мрачно, със завист. Момчето пристъпваше, навело глава.

Малко преди да навлязат в тълпата, семейството спря. Тони вдигна лице, но не към баща си или майка си, а към белоснежната заоблена постройка — медицинския пункт на селището. Мълчеше. Очите му бяха все още зачервени, но вече сухи.

След една продължителна минута Стен докосна ръката на сина си и остана неприятно изненадан от това как уплашено трепна хлапето.

— Да дойда ли с теб? — тихо попита той.

— Не — дрезгаво отвърна момчето. — Аз сам ще отида.

Лицето на мъжа се сгърчи леко, но в очите проблесна гордост: ето, синът ми е мъжко момче! И пак се сгърчи.

Той приклекна, постави длан на рамото на Тони. После му кимна.

— Ще те чакаме до люка на транспортьора, миличък — безцветно кажа Яна.

Двамата се вкопчиха един в друг, наблюдавайки как малчуганът пое към медицинската служба — прегърбен, със ситни крачки, като че се бореше с насрещен вятър.

— Защо ни сполетя това… — прошепна жената.

Стен прехапа устни. Тя не го видя, но усети и веднага го прегърна:

— Не, не, не, не те упреквам, слънце, не съм си го и помислила.

— Знам — кратко отвърна той, надявайки се, че звучи убедително.

Лъжеше. Не можеше да си представи, че не го упрекват. Разбира се, не за Нашествието — тук наистина никой нямаше вина. Но той беше човекът, донесъл преди няколко години Животинчетата от изоставената извънземна колония на планета, обикаляща около съвсем близката, на половин светлинна година, звезда. Колонията беше млада, едва четири поколения, доста от първите заселници бяха още живи, но малката космическа флотилия притежаваше цели три космолета за далечно разузнаване. Така преди петнайсетина стандартни години любимците се появиха на този свят. Други близки колонии от периферията на човешките светове също се натъкнаха на изоставени чужди селища. Много стари. Нищо не можа да се разбере за външния вид и нравите на обитавалите ги същества. Смяташе се, че никога няма да узнаят кои са били и защо са изчезнали. Навярно бе мъртва вече раса.

А преди четири години се появи рояк странни кораби, които се втурнаха да опустошават периферните човешките светове. От няколко месеца насам вече имаше достатъчно данни, за да се приеме, че те са били господари на изоставените чужди колонии. Може би идваха да си вземат своето? Не, нападаха и системи, където нямаше никакви следи от присъствието им в миналото.

Колонията на Стан бе доста встрани от радианта на нашествието, но ето че някой от рояците беше кривнал и извършил един от смайващите си, невероятни скокове през пространството, мигновено преодолявайки цели парсеци разстояние. За щастие, на подсветлинни, нерелативистични скорости корабите на агресорите не показваха някакви особени предимства като бързина, маневреност или въоръжение пред земните апарати. Само дето бяха много. Ужасно много. На места хората отстъпваха, минирайки световете си, другаде избухваха ожесточени сражения — седмици дебнене и маневри, секунди за самия бой.

Повечето битки свършваха зле за земяните. Късче по късче се събираше информация за противника.

По непотвърдени данни, корабите им… се размножаваха като гигантски едноклетъчни, покрити с издръжливи на вакуум и радиация черупки! Мнозина обаче смятаха, че това са само суеверия — бояха се да приемат такъв вариант. Но всепризнато се оказа обстоятелството, че нашествениците владеят генна инженерия и повечето, ако не всички техни машини са квазиорганични роботи.