Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Ще разберете, сигурен съм.

Още няколко смяха.

— Още гущери ли ни чакат, капитане?

— Не, Релико, с тях вече се оправихме, забрави ли?

— Проклет да съм, нещо да пропускам?

— Никакви гущери. Нещо още по-грозно и гадно всъщност.

— Е, добре. Щом не са гущери.

— Чакай малко — извика ефрейтор Риб. — Капитане, накара ни да седим тук цял следобед? За да ни кажеш само това?

— Не съм виновен, че имахме кръшкачи, ефрейтор. Трябва да взема някой урок от Сорт или от Кайндли може би. Капитанът заповядва, войниците изпълняват. Така уж трябва да става. Но пък всички вие вече сте други… специални случаи, така ли? Ще изпълнявате заповеди само ако ви харесат? Заслужили сте си го, или нещо такова? Как? С това, че живеете, след като приятелите ви умряха? Защо умряха? Точно така. Изпълняваха заповеди — все едно дали им харесваха, или не. Представи си. Решава той дали да се появи тука, или не, какво значи това? Отдаване на почит към падналите ви другари, предполагам, онези, които умряха вместо вас.

— Може да сме се прекършили.

Отново не можа да разпознае гласа. Почеса се по брадата и поклати глава.

— Не сте. Ходещите мъртъвци не се прекършват. Още не ви е прещракало това в главите, а? Ще бъдем малката лична армия на адюнктата. Но твърде малка — всеки може да види това. Значи, не че тя иска да умрем. Не го иска. Всъщност може би дори се опитва да спаси живота ни — къде взима редовните в края на краищата. Където и да е, най-вероятно не искате да сте там. Тъй че може би смята, че сте заслужили отдих. Или може би не. Кой знае какво мисли адюнктата за каквото и да било? Иска това, което е останало от тежките и морската пехота, в една рота. Съвсем просто.

— Знаеш повече, отколкото казваш, Фидлър.

— Така ли, Корик?

— Да. Имаш Драконовата колода.

— Знам едно. Следващия път, когато ви дам заповед на всички, няма да чакам цял ден, докато я изпълните. Следващият войник, който опита това с мен, го изхвърлям при редовните. Вън от специалния клуб, завинаги.

— Свободни ли сме, капитане?

— Не съм решил още. Всъщност изкушавам се да ви накарам да седите тук цяла нощ. Просто за да ви го набия в главите, ясно? Онова за дисциплината, онова, за което умряха приятелите ви.

— Схванахме го още първия път, капитане.

— Ти може да си го схванал, Кътъл. Готов ли си да заявиш същото за останалите?

— Не.

Фидлър седна на една канара на ръба на падината и се помъчи да се успокои. Вдигна очи към нощното небе.

— Наистина, не е ли красива онази нефритена светлина?

Нещата бяха прости всъщност. Нищо повече не може да направи един войник, за нищо повече не може да мисли един войник във всеки момент. Струпай твърде много на гърбовете им и коленете им започват да се огъват, очите им да се оцъклят, и започват да се оглеждат какво да убият. „Защото убиването опростява нещата. Нарича се елиминиране на разсейките.“

Конят й беше доволен, толкова напоен и нахранен, че можеше да подсили речен бързей и да насади цяла гора по пътя им. Щастлив кон, щастлива Мейсан Джилани. Направо чудесно. Спътниците й отново не се виждаха никакви. Кисела компания на всичкото отгоре. Не й липсваха.

А самата тя не се чувстваше толкова оклюмала и отпусната, колкото беше едва преди ден. Кой знае откъде Т’лан Имасс бяха намерили пушеното месо от антилопа, меховете, пълни с чиста студена вода, самуните корав хляб и гърнето с мазно сирене. Сигурно от същото място, откъдето и зоба за коня й. „А където и да е това, е на поне сто левги оттук — о, кажи го простичко, Мейсан. През някакъв пъклен лабиринт. Да, видях ги как пропаднаха в някаква прах, но може би не беше така, както изглеждаше. Може би просто стъпиха в някое друго място.“

„Хубаво място. Където под острието на каменен меч селяците ти връчват храна с лъчезарна усмивка и пожелават добро здраве на всички.“

Предвечерното небе помръкваше. Скоро трябваше да спре.

Сигурно я бяха чули, защото стояха и гледаха към билото, точно към мястото, където се появи. Мейсан дръпна юздите, примижа за миг към тях и смуши коня надолу по склона.

— Не сте всичко, което е останало — каза им. — Не може да сте.

Капитан Рутан Гъд поклати глава.

— Не сме далече от тях. Някоя и друга левга, не повече.

— Тъкмо мислехме да продължим — добави Ботъл.

— Много ли беше зле, знаете ли?

— Още не. — Капитанът погледна накриво коня й. — Тоя звяр изглежда прекалено здрав, Мейсан Джилани.

— Няма такова нещо като прекалено здрав кон, сър — отвърна тя, след като се смъкна от седлото.