Стивън Кинг: Компютърът на боговете

На пръв поглед приличаше на компютър „Уанг“ — клавиатурата беше „Уанг“, а също и кутията. Едва като се вгледа по-внимателно, Ричард Хагстръм забеляза, че кутията е отваряна (при това не много внимателно — изглеждаше така, сякаш че работата е свършена с трион), така че да се помести една малко по-голяма катодна тръба IBM. Дискетите, които бяха дошли с този мелез въобще не бяха „меки“ — бяха твърди като грамофонните плочи, които Ричард бе слушал като дете.

— За Бога, какво е това? — попита Лина, когато той и господин Нордоф го затътриха до кабинета му част по част. Господин Нордоф бе живял врата до врата със семейството на брата на Ричард Хагстръм… Роджър, Белинда и тяхното момче, Джонатън.

— Нещо, което Джон е конструирал — каза Ричард. — Господин Нордоф казва, че го е нарекъл на мен. Прилича на компютър.

— О, да — каза господин Нордоф. Той бе прехвърлил шестдесетте и се беше задъхал силно. — И бедното момче казваше, че това било… Какво ще кажете да го оставим за малко, господин Хагстръм? Нямам повече сили.

— Разбира се — каза Ричард и извика сина си Сет, който изтръгваше странни, атонални акорди от китарата си „Фендър“ на долния етаж — стаята, която Ричард бе предвиждал като „семейната стая“, когато я беше облицовал, но вместо това бе станала „репетиционната“ на сина му.

— Сет! — викна той. — Ела да помогнеш!

Долу Сет продължи да стърже по струните на китарата. Ричард погледна към господин Нордоф и повдигна рамене, засрамен и не се опита да го скрие. Нордоф на свой ред сви рамене, сякаш казваше Деца! Кой очаква нещо друго от тях в наше време? Само дето те и двамата знаеха, че Джон — бедният обречен Джон Хагстръм, синът на вечно пияния му брат — бе по-добър.

— Много бяхте любезен, че ми помогнахте — каза Ричард.

Нордоф вдигна рамене.

— Какво друго да прави един старец с толкова свободно време? Пък и това е най-малкото, което бих могъл да направя за Джони. Той ми подстригваше тревата безплатно, знаете ли това? Исках да му плащам, но той не прие. Страхотно момче беше. — Нордоф продължаваше да се задъхва. — Може ли една чаша вода, господин Хагстръм?

— Разбира се — той сам донесе водата, когато жена му не се помръдна от кухненската маса, където четеше любовен роман и дъвчеше вафла. — Сет! — пак извика той. — Качи се горе да ни помогнеш, чу ли?

Но Сет просто продължи да свири приглушени и нестройни акорди на китарата, която Ричард продължаваше да изплаща.

Той покани Нордоф да остане на вечеря, но Нордоф вежливо отказа. Ричард кимна, пак се почувства неловко, но този път го прикри по-добре. Какво прави едно свястно момче като теб в такова скапано семейство? го беше попитал веднъж приятелят му Бърни Епстайн, а Ричард бе успял само да поклати глава и се бе почувствал неловко като сега. Той беше свястно момче. И въпреки това ето до къде я беше докарал — дебела, навъсена жена, която смяташе, че са й отнели хубавите неща в живота, която чувстваше, че е заложила на губещ кон (но никога не го казваше гласно), и саможив петнадесетгодишен син, който се учеше криво-ляво в същото училище, в което преподаваше Ричард… син, който свиреше странни акорди сутрин, обед и вечер (най-вече нощем) и който смяташе, че това му стига, за да просъществува.

— А какво ще кажеш за една бира? — попита Ричард. Не му се щеше да пусне Нордоф — искаше да чуе повече за Джон.

— Една бира ще ми дойде много добре — каза Нордоф и Ричард кимна с благодарност.

— Чудесно — каза той и отиде да вземе две бири.

Кабинетът му се намираше в малка, подобна на навес пристройка, отделена от къщата — както и „семейната“ стая, той бе правил всичко сам. Но за разлика от „семейната“ стая, това място той смяташе за свое — място, където можеше да се затвори и да се отдели от непознатата жена, за която се бе оженил и от непознатото момче, което бе създал.

Разбира се, Лина не одобряваше това той да има свое място, но не бе успяла да го спре — това бе една от малкото му победи над нея. Той предполагаше, че в известен смисъл тя бе заложила на губещ кон — когато се бяха оженили преди шестнадесет години, и двамата вярваха, че той ще пише прекрасни, доходни романи и скоро и двамата ще карат по един Мерцедес-Бенц. Но единственият роман, който той бе написал, не се бе оказал печеливш, а критиците бързо отбелязаха, че той съвсем не беше и прекрасен. Лина бе на мнението на критиците и това бе началото на тяхното отчуждаване.