Стивън Кинг - Компютърът на боговете

Така и щеше да направи.

След минута.

Той се изправи и отиде до стената с изтръпнали крака. Прокара ръка по облицовката. Снимката бе висяла тук, да, точно тук. Но сега бе изчезнала, бе изчезнала и кукичката, на която бе висяла, а нямаше и дупка на мястото, където се бе намирала.

Нямаше я.

Светът бързо стана сив и той се върна със залитане на мястото си, като през цялото време си повтаряше, че ще припадне. Той успя да се задържи, докато светът отново дойде на фокус.

Той погледна от празното място на стената, където се бе намирала снимката на Лина, към компютъра, събран от племенника му.

Няма да повярваш, чуваше той гласа на Нордоф в главата си. Няма да повярваш, няма да повярваш, о, да, ако някое момче през петдесетте години е могло да открие частици, които да пътуват назад във времето, няма да повярваш какво може да изобрети гениалният ти племенник от разни захвърлени компютърни елементи, малко жици и електрочасти. Може би въобще няма да повярваш и ще решиш, че полудяваш.

Сега миризмата на трансформатора бе станала по-наситена, по-силна и той видя как през процепите на монитора започва да се вдига пушек. И звукът от компютъра бе станал по-силен. Беше време да се изключва — колкото и да беше умен Джон, явно не му бе стигнало времето да изпипа всички чаркове на шантавото нещо.

Но дали той бе знаел, че ще прави такива неща?

Чувствайки се като продукт на собствената си фантазия, Ричард седна отново пред екрана и изписа:

СНИМКАТА НА ЖЕНА МИ Е НА СТЕНАТА.

Погледна за миг написаното, погледна клавиатурата и след това удари клавиша „EXECUTE“.

Погледна към стената.

Снимката на Лина се бе върнала, точно там, където й беше мястото.

— Боже — прошепна той. — Боже Господи.

Той потри бузата си с ръка, погледна към монитора (който пак бе пуст, с изключение на курсора) и написа:

ПОДЪТ Е ГОЛ.

След това натисна копчето „INSERT“ и напечата:

С ИЗКЛЮЧЕНИЕ НА ДВАНАДЕСЕТ ЗЛАТНИ МОНЕТИ ОТ ПО ДВАДЕСЕТ ДОЛАРА В МАЛКА ПЛАТНЕНА ТОРБИЧКА.

Натисна EXECUTE.

Погледна към пода, където имаше малка платнена торбичка с мастилен печат „Уелс Фарго“, стегната отгоре с връвчици.

— Мили боже — чу той един глас, който сякаш не бе негов. — Боже милостиви, мили Боже…

Може би той щеше да продължи да вика името на Господа, ако компютърът не бе започнал да писука. На екрана се появиха буквите: OVERLOAD.

Ричард бързо изключи всичко и напусна кабинета си с такава скорост, сякаш го гонеха всички дяволи от ада.

Но преди да излезе се наведе, вдигна платнената торбичка и я сложи в джоба на панталоните си.

Когато се обади на Нордоф същата вечер, студеният ноемврийски вятър свиреше беззвучни мелодии в клоните на дърветата отвън. Групата на Сет се бе събрала долу и убиваше някакво парче на Боб Сийгър. Линда бе излязла да играе Бинго.

— Работи ли машината? — попита Нордоф.

— Чудесно работи — каза Ричард. Той бръкна в джоба си и извади една монета. Беше тежка, по-тежка от часовник „Ролекс“. От едната страна бе изрязан суровия профил на орел, заедно с годината 1871. — Така работи, че няма да повярваш.

— Може и да повярвам — каза Нордоф с равен глас. — Той бе много умно момче и много Ви обичаше, господин Хагстръм. Но внимавайте. Момчетата са си момчета, независимо дали са много умни или не, а любовта може да се заблуди. Разбирате ли какво искам да Ви кажа?

Ричард въобще не разбираше. Имаше чувството, че гори в треска. Цената на златото този ден бе посочена във вестника като $ 514 за унция. Монетите тежаха според пощенската везна средно по 4,5 унции всяка. При сегашното състояние на пазара, това означаваше $ 27 756. А той предположи, че това може би е само една четвърт от това, което може да получи от монетите, ако ги продаде като монети.

— Господин Нордоф, бихте ли могли да дойдете тук? Сега? Тази вечер?

— Не — каза Нордоф. — Не смятам, че искам да го направя, господин Хагстръм. Мисля, че това трябва да си остане между вас с Джон.

— Но…

— Запомнете какво Ви казах. Внимавайте, за Бога. — Чу се изщракване и Нордоф изчезна.

Той пак се намери навън, в кабинета си, след половин час, вперил поглед в компютъра. Той докосна копчето за включване, но не посмя да го натисне. Вторият път, когато Нордоф го каза, Ричард бе чул. За Бога, внимавайте! Да. Трябваше да внимава. Машина, която можеше да прави такива неща…

Как би могла машина да прави такива неща?

Той нямаше представа… но по някакъв начин, от това нещата ставаха по-лесни за възприемане. Той беше учител по английски и понякога писател, не техник и имаше дълъг списък от неща, които той не можеше да разбере как функционират: фонографа, бензиновия двигател, телефона, телевизора, казанчето в тоалетната. В целия си живот все се бе опитвал да разбере някои операции, а не принципи. Тук имаше ли някаква разлика, освен в степента на разбиране?