Стивън Кинг - Компютърът на боговете

Той включи машината. Както и преди на монитора се изписа: ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ЧИЧО РИЧАРД! ДЖОН. Той натисна копчето EXECUTE и посланието от племенника му изчезна.

ТАЗИ МАШИНА НЯМА ДА РАБОТИ ОЩЕ ДЪЛГО, помисли си той изведнъж. Беше сигурен, че Джон е работел още върху него, когато е умрял, убеден, че има още време до рождения ден, на чичо Ричард, още три седмици в крайна сметка…

Но времето на Джон бе изтекло, така че този изумителен компютър, който можеше да създава неща или да изтрива неща от реалния свят, миришеше на нажежен трансформатор и започваше да пуши само след няколко минути. Джон не бе имал време да го усъвършенства. Той е бил…

Уверен, че има още време?

Но това не беше вярно. Това въобще не беше вярно. Ричард го знаеше. Неподвижното, напрегнато лице на Джон, трезвите му очи зад дебелите стъкла… в тях нямаше сигурност, нямаше вяра в утешенията на времето. Каква беше онази дума, която му бе минала през ум през деня? Обречен. Тази дума не само пасваше на Джон, това бе най-точната дума. Това чувство на обреченост винаги тегнеше над момчето така осезаемо, че имаше периоди, когато Ричард бе искал да го прегърне и да му каже да се отпусне малко, че понякога нещата имат и щастлив край и добрите не винаги умират млади.

Тогава си спомни как Роджър бе захвърли Магическата Осмица на плочите, захвърли я с всичка сила, той чу как пластмасата се натроши и видя как магическата течност — в крайна сметка това се оказа просто вода — изтича по плочите. Тази картина се сля с картината на микробуса на Роджър, с надпис ДОСТАВКИ НА ЕДРО ХАГСТРЪМ от едната страна, как полита от ръба на някаква прашна пропаст и се удря смъртоносно, без да вдига кой знае какъв шум. Той видя пред очите си — въпреки че не искаше — лицето на жената на брат си да изчезва в кръв и кости. Той видя как Джон изгаря в сблъсъка, как пищи и се овъглява.

Без упование, без истинска надежда. Той винаги бе излъчвал чувството, че времето изтича. И в крайна сметка се бе оказал прав.

— Какво означава това? — измърмори Ричард, гледайки към празния екран.

Как ли би отговорила магическата осморка в такъв случай? ЗАДАЙТЕ ВЪПРОСА ПО-КЪСНО? НЕЯСЕН ЗАВЪРШЕК? Или може би НАИСТИНА ЛИ Е ТАКА?

Звукът на компютъра бе започнал да става все по-силен, този път по-бързо, отколкото следобеда. Той вече можеше да подуши как се нажежава влаковото трансформаторче, което Джон бе инсталирал зад екрана.

Машина на омагьосаните мечти.

Компютър на боговете.

Това ли беше то? Това ли беше възнамерявал Джон да даде на чичо си като подарък за рождения ден? Еквивалента на магическата лампа или на вълшебната кутийка в космическия век?

Той чу как се блъска задната врата на къщата и после гласовете на Сет и на неговия състав. Гласовете бяха твърде високи, твърде груби. Или бяха пили или бяха пушили трева.

— Къде е твоят дъртак, Сет? — чу той един от гласовете.

— Предполагам, че лапа мухите в кабинета си, както обикновено — каза Сет. — Мисля, че той… — Надигна се вятър и заглуши останалото, но не заглуши злобния им, дивашки смях.

Ричард седеше и ги слушаше с глава, наклонена на една страна, после изведнъж написа:

МОЯТ СИН Е СЕТ РОБЪРТ ХАГСТРЪМ.

След това пръстът му закръжи над копчето „DELETE“.

Какво правиш? изкрещя съзнанието му. Ти сериозно ли? Да не искаш да убиеш собствения си син?

— Сигурно прави нещо там вътре — каза един от другите.

— Той е абсолютен тъпанар — отвърна Сет. — Някой път питайте майка ми по въпроса. Тя ще ви каже. Той…

Аз няма да го убия. Само ще го… ще го изтрия с DELETE.

Пръстът му натисна копчето.

— … нищо не прави освен да…

Думите МОЯТ СИН Е СЕТ РОБЪРТ ХАГСТРЪМ изчезнаха от екрана.

Навън думите на Сет също изчезнаха.

Сега навън нямаше никакви други звуци, освен ноемврийският вятър, който духаше зловещи реклами на зимата.

Ричард изключи компютъра и излезе навън. Алеята бе пуста. Водещият китарист на групата, Норм Някойси, караше един чудовищен и някак зловещ джип, в който групата караше инструментите си, когато отиваха да свирят в редките случаи, когато ги канеха на тържества. Сега той не беше паркиран в алеята. Сигурно се намираше някъде по света, движеше се по някоя магистрала или бе паркиран на паркинга край някое мазно заведение за хамбургери и Норм също бе някъде по света, както и Дейви, басиста, чиито очи бяха заплашително празни и носеше секретна игла, закачена на едното си ухо, както и барабаниста, който нямаше предни зъби. Те бяха някъде по света, някъде, но не тук, защото Сет не беше тук. Сет никога не бе се появявал тук.