Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Форкрул Ассаил извличат от кръвта му, Щит-наковалня. Искат да разтворят Портите на правосъдието над този свят. Акраст Корвалайн. За да развихрят силата в пълна мяра, възнамеряват да забият меч през онова сърце, когато моментът е подходящ…

— И кога е това? — попита Абрастал.

— Когато пристигнат Нефритените копия, ваше величество. След по-малко от три месеца, ако изчисленията на Банашар са точни.

Бившият жрец изсумтя.

— Д’рек е увит около самото време, приятели.

Брис се покашля.

— Нефритените копия, адюнкта. Какво са те?

— Душите на неговите поклонници, принце. Неговите възлюблени вярващи. Идват за своя бог.

По гърба на Араникт полазиха тръпки.

— Ако сърцето бъде освободено — каза Кругава, — тогава… можем да им го върнем.

— Да.

— Все пак ще останат части от него — рече Банашар. — Смъкването му го разкъса. Но би трябвало да е достатъчно. Колкото до останалото, е, „за гниещата плът пее Червея“. — Смехът му бе горчив. Жрецът се взря в Тавори. — Виждате ли я? Погледнете добре, всички. Тя е лудостта на амбицията, приятели. Изпод ръцете на Форкрул Ассаил и на самите богове е решена да открадне сърцето на Сакатия бог.

Кралица Абрастал издиша шумно.

— Моята Четиринадесета дъщеря в момента се приближава към Южните кралства. Тя е чародейка със значителна дарба. Ако ще продължим тази дискусия за тактиката, ще се опитам да отворя пътека към нея…

Адюнктата я прекъсна.

— Ваше величество, тази война не е ваша.

— Простете, адюнкта Тавори, но смятам, че е. — Обърна се към бойния главатар на баргастите. — Спакс, вашите воини жадуват за битка — какво ще кажете?

— Където вие поведете, ваше величество, Бялото лице на Гилк ще ви последва.

— Мечът Отатарал, който нося…

— Простете ми отново, адюнкта, но силата, от която извлича моята дъщеря, е Древна. Омтоуз Феллак.

Тавори примигна.

— Разбирам.

Тогава заговори Брис Бедикт.

— Смъртен меч Кругава, щом сте готова да приемете съюза на кралица Абрастал, ще приемете ли моя?

Сивокосата жена отвърна с лек поклон.

— Принце — и ваше величество — за перишите е чест. Но… — поколеба се за миг — трябва да заявя на всички, че ще бъда сурова компания. След като знам какво очаква Ловците на кости… след като знам, че ще се изправят срещу врага сами, ранени също като сърцето, което искат да видят освободено… Настроението ми е повече от мрачно и не очаквам това да се промени. Когато най-сетне ударя Шпила, ще сте принудени да не отстъпвате на решимостта ми.

Брис се усмихна.

— Достойно предизвикателство, Смъртен меч.

Адюнктата пристъпи и отново застана пред Ханават.

— Майко. Бих искала да ви попитам следното: ще тръгнат ли хундрилите с Ловците на кости?

Ханават сякаш онемя. Едва намери гласа си:

— Адюнкта, ние сме малко.

— Въпреки това.

— Тогава… да, ще тръгнем с вас.

— Адюнкта? — попита кралица Абрастал. — Да призова ли Фелаш, моята Четиринадесета дъщеря? Има въпроси на тактика и логистика, които трябва да обсъдим днес. С ваше позволение ще…

— До гуша ми дойде от това! — извика Блистиг и се обърна да напусне.

— Стойте на мястото си, Юмрук. — Гласът на Тавори беше стоманен.

— Подавам си оставката.

— Забранявам.

Той я зяпна стъписано.

— Юмруци Блистиг, Кайндли и Фарадан Сорт, частите ви трябва да се подготвят за утрешния поход. Ще ви призова всички по здрач, за да чуя докладите ви за състоянието ни. Дотогава сте свободни.

Кайндли сграбчи Блистиг за ръката и го поведе навън, а Сорт ги последва с кисела усмивка.

— Омтоуз Феллак — измърмори Банашар, след като напуснаха. — Адюнкта, последния път премръзнах достатъчно. Ще ме извините ли?

Тавори кимна и каза:

— Капитан Юил, моля придружете нашия жрец до палатката му, за да не се загуби. — След това хвърли поглед към Араникт, сякаш за да я попита „Готова ли си за това?“ Араникт кимна.

Абрастал въздъхна.

— Добре. Да започваме ли?

Араникт видя, че торта е догоряла на сива пепел. Хвърли кухия край на последната пръчка ръждивец, след това стана и вдигна очи към Нефритените копия.

„Ще направим каквото можем. Поне това обещахме днес. Каквото можем.“

„Едно сражение. О, Тавори…“

Най-трудното в този ден се оказа да мине през лагера на Ловците на кости. Войниците, лицата им, тихите разговори и смях — всяка една гледка, всеки един звук поразяваше сърцето й като връх на кама. „Виждам мъртви мъже, мъртви жени. Те не го знаят все още. Не знаят какво ги очаква, какво е решила да направи с тях.“