Стивън Ериксън - Сакатият бог

Араникт видя как Ханават надви сълзите, напиращи зад изненадата й… „Адюнкта Тавори, продължаваш да ни изненадваш.“

Тавори се върна на одевешното си място и заяви:

— Ловците на кости имаха достатъчно време да ближат раните си. Сега ни чака истинският марш.

Гласът на Кругава прозвуча хрипливо:

— Ние сме се заклели да…

— Да ми служите — отсече адюнктата. — Заклехте се да ми служите и ме боли от това, че се налага да ви го напомням, Смъртен меч.

— Не — каза Кругава с тон като наточено желязо. — Армията ви е сериозно пострадала, адюнкта. Стоим пред вас, всички ние, и сме готови да се обречем на вашата кауза…

— Не съвсем — намеси се кралица Абрастал. — След като все още не разбирам тази кауза, а ако мога да съдя по изражението на принц Брис, подозирам, че и той споделя притеснението ми.

Кругава изсъска някакво проклятие на своя език и опита отново.

— Адюнкта. Сега е моментът да слеем силите си, за да укрепим своята мощ…

— Не.

Думата се стовари като нож, забит в пода между двете.

Кругава пребледня.

— Ако се съмнявате в нашата вярност или кураж…

— Не — отвърна й Тавори. — Всъщност завися от тях.

— Но това е безсмислено!

Адюнктата се обърна към Абрастал.

— Ваше величество, присъствието ви тук е крайно неочаквано, но добре дошло. Вашето кралство, дори повече от това на крал Техол, е имало дългосрочни договори с онези територии на Коланси и Южните кралства по Пеласийско море.

— Самата истина, адюнкта.

— Какво можете да ни кажете за положението там?

Веждите на кралицата се вдигнаха.

— Предполагах, че сте напълно запозната с района, накъдето сте се запътили, адюнкта. Ако не е така, съм изумена. Що за война търсите? Каква е причината за тази ваша войнственост?

Тавори явно не желаеше да отговори. Мълчанието се проточи. Този, който най-сетне проговори, изненада всички.

— Червея ще се храни. — Банашар бавно вдигна глава. — Ще се тъпче от касапницата, която иде. — Размътеният му поглед обиколи всички и се спря на кралицата на Болкандо. — Какво струвате? Всеки от вас? — Кимна към адюнктата. — Тя смята… достатъчно. Достатъчно, за да води всяка възможна война. За вас, ваше величество. И за вас, принц Брис. И… — поколеба се за миг, сякаш му прилоша, — дори за мен.

— Не разбирам — каза Абрастал. — Но ще оставя настрана този проблем засега. За да ви отговоря, адюнкта, трябва да се разпростра надълго и широко. А… гърлото ми е пресъхнало.

Сорт отиде до входа, подаде глава навън и нареди на капитаните да донесат ейл.

Кралицата изсумтя и рече:

— Е, предполагам, че ейлът по̀ отива на една разказвана история от виното. Добре, ще започна. Дойдоха от морето. Не е ли винаги така? Все едно. Но в земите имаше неприятности много преди този ден. Десетилетия суша. Въстания, граждански войни, узурпации, множество богати някога държави вече бяха на ръба на рухването… В такива времена се знае, че се издигат пророци. Дръзки революции, главите на крале и кралици на върховете на копия, кръв по улиците. Но срещу сухо небе никоя кауза не тържествува, никой велик водач от масите не може да предложи спасение и много скоро дори техните глави вече красят копията.

Сорт се върна с бъчонка ейл и десетина калаени чаши и почна да налива — започна от кралицата.

Абрастал удари бърза глътка, въздъхна и продължи:

— Човек може да си представи какво е усещането. Светът свършваше. Самата цивилизация се бе провалила, разкрила ужасната си уязвимост — това, че се е крепила на сноп тънки пръчки. Вместо дъжд над земите се изсипа отчаяние. В Коланси процъфтяваше единствено провинция Естобанси. Захранвана от ледникови потоци и реки, заслонена от горещите ветрове на юга. Коланси продължаваше да съществува единствено благодарение на тази единствена провинция — но имаше твърде много гърла за изхранване и напрежението взимаше своята дан. И да имаше решение на това бедствие, беше твърде жестоко, за да се помисли. Чужденците от морето нямаха такива угризения и след като свалиха владетелите на Коланси, направиха това, което сметнаха за редно…

— Клане — промълви адюнктата и тази дума сякаш отне живота от очите й.

Абрастал я изгледа за миг над ръба на чашата си, отпи и кимна.

— Точно така. През първата година намалиха населението на Коланси с петдесет процента. Най-непригодните, старите, болните. Още с десет процента следващата година, а след това, докато с големите кораби идваха все повече от расата им, пратиха войски в Южните кралства. Присъдата, така го нарекоха. Титулуваха се Инквизитори, държаха в ръцете си правосъдието на самата земя — и това правосъдие наистина се оказа сурово.