Стивън Ериксън - Сакатият бог

Не знаеше дали би могъл да го прави пак. Сърцето на човек трябва да е чисто за такова нещо, прочистено от всички съмнения дотолкова, че самата смърт да се окаже достойна жертва. Но здравите убеждения отпреди години вече бяха рухнали.

Чувстваше се огънат в себе си като над стара рана и костите му бяха чупливи, клетка, която можеше да се натроши под най-слабия натиск.

Пустинната земя го подминаваше от двете страни почти незабелязвана. Дневният зной отстъпваше пред пожара, който бушуваше в черепа му.

Маппо крачеше упорито напред. Трябваше да намери Икариум, сега — повече от всякога. „За да помоля за прошка. И да приключа.“

„Приятелю мой. Вече не съм достатъчен. Не съм воинът, когото познаваше някога. Не съм стената, на която да подпреш уморената си съвест. Предадох деца, Икариум. Погледни в очите ми и виж истината.“

„Моля за избавление.“

— Икариум. Моля те. Сложи край на това.

Стори му се, че видя гъст облак прах на югоизток. Не можеше да прецени колко е далече — тук хоризонтите въртяха номера. Гущерът, който яздеше, поглъщаше левга след левга, без да показва никакви признаци на умора. Сторми се обърна и изгледа намръщено търтеите, които тичаха след него. Ловците К’елл се бяха разпръснали по фланговете, понякога видими, но повече пъти — не, изгубени някъде сред измамните гънки и цепнатини на околността.

„Яздя проклет Ве’Гат. Най-гадното оръжие за война, което съм виждал. Не ми трябва проклетият им ескорт.“ Добре, съществото трябваше да бъде нахранено вечерта. Трябваше да се съобрази с това. „Но аз съм човек. Мразя да ми се налага да се съобразявам с каквото и да било. А и не е проблем. Поне не толкова.“

Предпочиташе да си е просто ефрейтор. Тази работа с Щита-наковалня оставяше горчив вкус в устата му. „Добре де, имам сантиментална жилка. Не я отричам и може да е голяма колкото океан, както казва Гес. Но не съм го искал. Плаках веднъж за едно умиращо мишле — умираше, защото се опитах да го хвана, но ръката ми се оказа прекалено тромава и нещо в него се счупи. Лежеше в ръката ми, дъхът му стана толкова бърз, но краченцата бяха спрели да мърдат и след това дъхът се забави.“

„Коленичих върху камъните и гледах как бавно умира. В шепата ми. Богове, не е ли достатъчно, за да се разрева отново само като си го спомня? На колко бях тогава? На двайсет?“

Наведе се настрани, за да се изсекне, едната ноздра, после другата. Избърса мустаците си с пръсти, а пръстите в коляното си. Приближи ли се онзи облак прах? Трудно бе да се каже.

Изкачи възвишението, изруга и безмълвно заповяда на Ве’Гат да спре. Долината под него беше широка триста, че и повече разтега, а по средата й се виждаха десетина фигури, прави или насядали в груб кръг. Щом той се появи, правите се извърнаха към него, а насядалите бавно се надигнаха и направиха същото.

Бяха високи, мършави и облечени в черни ризници, черна люспеста броня и черни кожи.

Ловците К’елл изведнъж се появиха от дясната и лявата страна на Сторми, приближаваха се с бързи подскоци, вдигнали настрани огромните извити мечове.

Сторми усети в устата си вкуса на нещо мазно и горчиво.

— Укротете се, гущери — промърмори той тихо и срита Ве’Гат напред. — Не вадят оръжия.

Тъмните изпити лица под пищно украсените шлемове проследиха приближаването му. Съсухрени лица. „Кучите синове имат бивни. Джагът? Трябва да са — онзи стар бюст на Готос в Сивия храм на Ейрън имаше бивни като тези. Но пък тия типове не изглеждат много добре. Т’лан? Джагът имат ли Т’лан? О, зарежи ги тия въпроси, идиот. Просто ги попитай. Или пък не.“ На десет крачки от тях Сторми спря. Ловците се задържаха на няколко разтега назад, отпуснати и забили върховете на мечовете си в твърдата земя.

Сторми огледа воините пред себе си и изсумтя тихо:

— Гадно.

Един от тях проговори — в първия миг Сторми не разбра кой точно.

— Виждаш ли това, Болириум?

— Виждам — отвърна друг.

— Човек… Е, общо взето. Трудно е да се каже зад толкова много косми. Но хайде да сме великодушни. Човек с К’Чаин за негови любимци. А само преди малко, Болириум, има дързостта да допуснеш, че светът е станал по-добро място от последния път, когато го напуснахме.

— Имах — призна Болириум и добави: — Бях идиот.

Последва гърлен смях.

Заговори трети Джагът:

— К’Чаин и термити, Гедоран. Намерихме си един…

— А знаете, че в дървенията има още сто хиляди. Както казваш, Варандас.

— А и миризмата…

— Точно така — каза Гедоран — и Сторми го откри по кимването, придружило думите. — Прах.