Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Сънищата и кошмарите, Гедоран, се крият в една и съща дупка. Бръкнеш и не знаеш какво ще извадиш.

Всички говореха на фаларийски, което беше нелепо. Сторми изсумтя и рече:

— Ей. Застанали сте на пътя ми.

Гедоран пристъпи напред.

— Не търсеше ли нас?

— Толкова глупав ли изглеждам. Не. Че и защо да ви търся?

— Нагъл е.

— Дарифт, човек, яхнал Ве’Гат, може да е нагъл колкото си иска — каза Болириум.

Отвърнаха му с груб смях, отметнали глави.

— Дошли сте в най-затънтеното място на света. Какво сте намислили?

— Виж, това е уместен въпрос — каза Гедоран. — Пратихме командира си на издирване и сега го чакаме да се върне.

— Командвате командира си?

— Да, не е ли чудесно?

Джагът се разсмяха отново — навик, който, както продължаваше да се повтаря, можеше да се окаже влудяващ, реши Сторми.

— Добре, ще ви оставя да си го чакате тогава.

Четиринайсетимата Джагът се поклониха и Гедоран каза:

— До нова среща, Щит-наковалня.

— Не мисля да се връщам по същия път.

— Мъдростта още е жива — рече Болириум. — Не ви ли убеждавах всички в това?

— Между всичките ти идиотски твърдения, може и да си.

— Варандас, трябва да има баланс на света. На едната страна трошица натежала мъдрост, за да балансира бълвоча от безмозъчна глупост. Не стоят ли така нещата?

— Но, Болириум, капка парфюм не може да надвие купищата говна.

— Зависи, Варандас, къде ще си пъхнеш носа.

— Когато най-сетне помиришеш нещо приятно, гледай да ни уведомиш, Варандас — рече Гедоран.

— Ще ти потърся някое говно, Гедоран.

При последвалия груб смях Сторми срита Ве’Гат и го подкара отляво, за да заобиколи джагътите. След това го пришпори в галоп на дълги отскоци. Ловците К’елл скоро го догониха.

— М-да — измърмори Сторми, подушил притеснението им.

Зачуди се кой ли е командирът им. „Трябва да е някой проклет идиот. Но пък може да е бил готов на всичко, за да избегне този смях. Да, изглежда разумно. Аз самият сигурно щях да препусна право в задника на Качулатия, за да избягам от тая сган.“

„И само да подуша нещо приятно, момченца и момиченца, веднага ще се върна да ви кажа.“

Прашният облак вече изглеждаше по-близо. Може би.

— Така ли е, както го виждам? — попита Брис Бедикт. — Съдбата на света в ръцете на три жени?

Атри-Цеда Араникт дръпна за последно от пръчката и я хвърли в огъня. „В пламъците…“ Задържа дима в дробовете си колкото можеше по-дълго, сякаш с отказа си да издиша можеше да задържи самото време. „Видях пещери. Видях тъмнина… и дъжда, богове на бездната, дъжда…“ Най-сетне въздъхна. И да беше останал някакъв дим, не го видя.

— Не само три жени. Има и един мъж. Ти.

Седяха необезпокоявани пред огъня. Войниците спяха. Готварските огньове угасваха, докато завихреният вятър поглъщаше последната суха тор и във въздуха се носеше пепел. На разсъмване… „Напускаме. Разкъсани, всеки по своя път. Можех ли да си го представя? Знаеше ли го тя? Трябва да го е знаела. От нейния меч сме разбити.“

— Беше необходимо — каза Брис.

— Казваш го сякаш се опитваш да убедиш себе си. — Взе въглен и запали друга пръчка.

— Мисля, че я разбрах. — Той изсумтя. — Е, поне колкото би могъл да я разбере някой.

Тя кимна.

— Израженията на офицерите й.

— Смаяни. Да.

Тя си помисли за Юмрук Блистиг.

— Ужасени.

Брис я погледна.

— Безпокоях се за теб, скъпа. Дъщерята на Абрастал…

— Силно дете, наистина. Да ни намери от толкова далече. — Дръпна от пръчката. — Бях неподготвена. Виденията бяха непонятни. Съсипаха ме.

— Можеш ли да ги изтълкуваш сега?

— Не.

— Ще ми ги опишеш ли, Араникт?

Тя наведе очи.

— Прощавай, че те попитах. Не помислих… не бива да преживяваш отново такава травма. Ох, уморен съм, а утре ще е дълъг ден.

Тя долови подкана в думите му, но пламъците в огнището я задържаха. „Нещо. Обещание. Предупреждение. Трябва да помисля над това.“

— Ще дойда при теб, скъпи. Скоро.

— Разбира се. Ако ме намериш мъртъв за света…

Тя потрепери. Овладя се и отвърна:

— Ще внимавам да не те събудя.

Брис се наведе и тя се обърна, за да срещне устните му със своите. Видя нежността в усмивката му, щом се отдръпна.

После остана сама и погледът й отново се върна към пламъците. „Преговори. Среща на умове. Добре.“

Беше започнало съвсем просто. Великолепните ездачи спряха пред командната палатка, войници поеха конете. Размениха се поздрави с малазанските старши офицери, чакащи височайшите гости. Адюнктата беше вътре, да. Раните й? Беше се възстановила, за щастие. Бояхме се, че няма да има много официалност в това, ваше величество — не е ли по-добре всеки сам да се представи? Смъртен меч, Щит-наковалня, радвам се, че ви виждам двамата…