Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Не призовавай богове тук. Не призовавай Ток Анастер, моя едноок бранител, който може да препусне през булото, който може да говори с гласа на самата смърт. Защо толкова се боиш от него, Олар Етил? Какво може да ти направи той?“

„Но аз знам отговора на това, нали?“

Гадателката на кости се поколеба, обърна се и го прониза с поглед. А той й се усмихна.

„Да, Олар Етил. В тези пустини наистина е нагъчкано. Стъпвай внимателно, вещице, това няма да ти помогне.“

Макар че Абси издаде странен гърлен звук, а след това запя:

— Толлалалалалала! Толллалала!

„Всяка дума на едно дете сама по себе си е молитва. Благослов. Смеем ли да отвърнем? Пази се от мъничкия Абси, Олар Етил. Има рани, които се плъзгат дълбоко. Ти уби кучето му.“

„Ти уби кучето му.“

Тъканта между лабиринтите се беше раздрала и дупките зееха отвсякъде. Както подобаваше за съществото, в което се бе превъплътил, Грънтъл се движеше дебнешком в сенките, мускулите му се напрягаха под острата козина, очите му светеха като въглени в нощта. Но опората под меките му лапи бе колеблива. Гледките се меняха с безумна бързина, преди да е впил поглед в тях. Само отчаяние — и може би лудост — го бяха повели по тези пътеки.

В един момент се спускаше по убийствено студен склон, обсипан с обрасли с черен мъх канари, в следващия се движеше като призрак през висока смълчана гора, загърната в зловонен сумрак. В друг въздухът бе изпълнен с отровни миризми и когато преплува една река, водата бе гъста и покрита с кафява пяна. Излезе на брега и се озова в село от дялан камък, пълно с впрягове, които се точеха през гробище, лисица излая злокобно, уловила миризмата му.

Внезапната поява на две фигури така го стъписа, че тревогата развихри инстинктите му — ръмжене, скок, зъби и нокти. Писъци раздраха нощния въздух. Челюстите му натрошиха костите на човешки врат, замахът на ноктестата му лапа разпра хълбока на куче и го отпрати в храстите. А след това се провря, остави този свят далече зад себе си и се озова в мокра джунгла, огряна от блясъците на мълнии, зловоние на сяра бе надвиснало във въздуха.

Надолу по разкалян бряг, в яма, пълна с гниещи издути трупове на хора и коне, жаловита песен някъде в далечината.

Горящ лес.

Коридорът на някакъв дворец или храм — десетки хора в халати бягат с писъци — и той отново скочи. Човешка кръв изпълни устата му и вкусът му се стори смущаващо сладък. Влачеше след себе си тела, трошеше черепи — немощни юмруци се опитваха да го спрат…

Някъде от дълбините му се изтръгна хлип, измъкна се… и светът отново се промени. Гола тундра този път, някой, коленичил до огромен балван, вдигна глава и се взря в очите му.

„Спри. Веднага. Дете на Трийч, предаваш се на кръвта на звяра.“

Жена, дългата й черна коса е гъста и лъскава като козина на пантера, лицето й е широко, скулите високи и изпъкнали, кехлибарените й очи са изпълнени с вещина. Само няколко дрипи от кожа на карибу за дрехи въпреки мразовития въздух.

„Когато ме намериш — продължи тя, — няма да съм както си представяш. Няма да се срещнем като любовници. Няма да желаем едни и същи неща. Възможно е да воюваме двамата.“

Той се присви. Хълбоците му се стегнаха, мускулите потръпнаха, но слепият гняв угасваше.

Тя направи някакъв странен жест с ръка.

„Една котка скача нагоре и отнема живота на птица. Друга взима живота на дете, заиграло се в градината. Това правят котките, отричаш ли го? Има ли престъпление в тези неща? Може би. За птицата престъплението е небрежност, невнимание. За детето? Нехаен родител? Лошо избрано място, където да играе?“

„Пиленцата в гнездото си пищят за майка, която няма да се върне. Смъртта й е тяхната смърт. Майката скърби за загубата, но може би ще има друго дете, нов живот, който да замени изгубения. Кажи ми, Грънтъл, как измерва човек тези неща? Как решаваш кой живот е по-ценен? Разпределят ли се чувствата според разумността и самосъзнанието? По-малко дълбоко ли скърби едно мъничко същество от едно по-голямо на… ръст?“

„Но не е ли естествено да се гневим за възмездие, за отплата? Не копнее ли за убийство мъжкият на мъртвата птица?“

„Дете на Трийч, ти отне не просто деца по този твой труден път. След тебе вече се вихри много повече скръб. Появата ти бе необяснима за сетивата им, но доказателството за присъствието ти лежи в локви от кръв.“

„Бъди оръжието на слепия шанс, ако трябва. Бъди невъобразимата сила, която поразява без повод, без цел. Бъди онзи, който отнема живот.“