Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Надуших дим — каза Емби.

— Кога?

Той сви рамене.

— На разсъмване. Вятърът още не беше обърнал. Откъм слънцето.

Изток значи. Тя стана и огледа нагънатата пустош. Лека мъгла ли беше онова там? Не, бе твърде високо. Облак.

— Е, оттам дойдохме.

Щом държеше да помирисва неща, добре. Все едно.

— Трябва ни вода — каза Емби.

Фейнт въздъхна и отиде при Прешъс Тимбъл. Младата вещица вдигна глава, но не смееше да я погледне в очите. Тя изчака малко и попита:

— Можеш ли да извлечеш вода?

— Казах ти…

— Да, земята е почти мъртва. Но все пак. Можеш ли?

— Няма смисъл да се опитвам.

— Опитай все пак.

Очите на Прешъс припламнаха.

— Кой те назначи да командваш?

— Ти си акционерка в Тригали. Аз имам старшинство тук, Прешъс.

— Но аз съм…

— Дотук не си нищо — прекъсна я Фейнт. — Покажи ни малко магия и това може да те дръпне малко нагоре. Отвори ни портал до вкъщи и лично ще те короновам за императрица. Но дотогава, Прешъс, аз командвам.

— Боли.

— Какво като боли? Да умрем по-добре ли е?

Прешъс поклати глава.

— Магия. Тук. Земята… тръпне .

— Прешъс, все ми е тая дори да вие. Просто ни извади малко вода.

— Не ни иска тук. Не иска никого тук.

— И ние искаме да се махнем, нали?

Прешъс потрепери.

— Има нещо… Ако е дух — дори да е призрак на дух… може би…

— Пробвай. — Фейнт й обърна гръб и отиде до Суитист Сафърънс. — Дъх на Гуглата, събуди се.

— Будна съм, краво.

Е, значи всички се чувстваха кофти като нея.

— Гладно е — каза Прешъс Тимбъл.

Богове на бездната! Фейнт отново погледна на изток. Облак или дим? Емби простена и тя се обърна към него. Нещо ставаше с лицето му… вадички кал? Сълзи? Не, много тъмни бяха. Тя се приближи. „Какво, кръв ли е това?“

Товарният кон се отскубна от кола и побягна.

Откъм Суитист Сафърънс се чу някакво тупкане и Фейнт рязко се обърна.

— Суити?

Увитата в одеялата Суитист се гърчеше.

— Гладно е — повтори Прешъс Тимбъл.

Суитист Сафърънс се тресеше в спазми, ръцете и краката й тупаха по земята. Изрита одеялата и се превъртя на гръб. Очите й се отвориха широко, налети с кръв. Лицето й се подуваше. Плътта се разцепи.

— Тук вътре ли? — попита Прешъс Тимбъл.

Фейнт се извъртя към вещицата… видя как странно е изкривила глава, видя и слюнката, стичаща се по брадичката й. Очите й бяха оцъклени. Притича към нея в паника.

— Извади го! Прешъс! Махни го!

Суитист Сафърънс се надигна, от пръстите й капеше кръв. От лицето й бяха изникнали костени издатини, пред очите и устата й. Цялото й тяло се тресеше, сякаш вътре в него имаше нещо и се мъчеше да се измъкне. Дрехите й се раздраха и още кости изригнаха навън през кожата и облеклото.

Земята под нея сякаш се разтваряше.

Изтръпнала от ужас, Фейнт отстъпи назад. Потресът бе отнел волята й.

— Прешъс… моля те…

Емби изведнъж изкрещя и крясъкът му бе толкова пронизващ, че Фейнт подскочи и дойде на себе си. Втурна се към Прешъс Тимбъл и я зашлеви жестоко през лицето. Емби изкрещя пак.

Фейнт погледна през рамо към Суитист Сафърънс… но от нея не бе останало почти нищо, а от пръстта отдолу стърчеше оцапана с кръв китка, дебела като ствола на вековно дърво. Ръката беше провряла пръсти през Суитист, оцапани с кръв нокти задращиха във въздуха.

Земята под Фейнт се наклони и тя едва не падна.

Емби скочи към Прешъс Тимбъл — лицето му се беше наляло с кръв, — фрасна я в лицето с юмрук, грабна я като дете и побягна нанякъде.

Чудовищната ръка се изпъна още нагоре, останките от Суитист Сафърънс бяха полепнали по свиващата се длан. Кръвта гореше и почерняваше, изсипа се на пепел и оголи чудовищен крайник от чист нефрит.

Фейнт стоеше втрещена. Пред очите й се издигаше могила — цял хълм, разцепващ коравата земна твърд. Дървото при извора се разтресе и по голите му мъртви клони изведнъж изригна гмеж от гърчещи се зелени червеи. Нефритените плодове се заиздуваха, надвиснаха на гроздове и задърпаха клоните надолу.

Скалистият хребет на петдесет разтега на юг се взриви, високите треви се разлюляха като нефритени пламъци. Огромна лъскава канара се издигна над земята… „Чело — о, богове на бездната, о, в името на Гуглата… — Беру… моля те…“

Драконъс се извърна и го погледна с очи като непроницаемо черни езера.

— Стой тук.

Ублала отвори уста, но земята се разтърси, разлюля се на вълни, връхлитащи някъде от север, и той забрави какво искаше да попита. Обърна се към любимата си.