Стивън Ериксън - Сакатият бог

Това беше техният свят и те искаха да си го върнат.

„Вие го искате. Но за мен няма място там, нали?“

Излезе от бивака и тръгна в тъмното. Гадателката на кости им бе отнела децата — и Торент с тях. Предопределености бяха отнели трелла и Грънтъл. Смъртта бе отнела другите. „Но аз не ви дължа нищо. Докато съм с вас, моите призрачни вълци стоят надалече. Реят се като далечни желания. Забравям какво е да тичаш на воля.“

„Забравям защо съм тук.“

Нямаше да им липсва. Имаха си своите терзания в края на краищата. „Мястото ми не е с вас. Мисля… мисля, че аз съм това, което оставихте зад гърба си. Много отдавна.“ Питаше се дали и тя търси предопределение като Маппо и Грънтъл, но те като че ли бяха нещо много повече от нея, а и самата идея за нейно предопределение изглеждаше нелепа. „Но призрачните вълци — и всичките други паднали зверове — те гледат към мен. За нещо. Просто не знам какво е то. И трябва да го разбера.“

„Това ли е предопределението? Това и нищо друго?“

Беше изумително лесно да ги остави зад гърба си, онези, с които бе вървяла вече толкова дълго. Можеше да им е обърнала гръб още тогава, да се обърне с лице към града — всички градове и всички разбити земи, които ги изхранваха. Можеше да е избрала да приеме човешката си същност. Вместо това… „Вижте ме. Ето ме тук и вървя с вас.“

„Нека вълците прочистят света. Нека зверовете се върнат. И най-вече — нека безумното убиване да свърши: уморени сме да бягаме, уморени сме да умираме. Трябва да разберете това. Трябва нещо да почувствате за това. Колко точно е студена душата ви?“

„Вие опразвате земята. Разбивате пръстта и я използвате, докато не умре, а после децата ви умират от глад. Не обвинявайте мен. Не обвинявайте никого от нас за това.“

Мрачна мисъл изведнъж порази ума й. Нож в ръката й. Гърла, които зейват в нощта. Още четирима убийци мъртви. Във война, за която знаеше, че може никога да не свърши. „Но какво значение има — губили сме толкова дълго, едва ли ще познаем вкуса на победата дори когато изпълни устата ни. Дори когато ни удави в триумфа си.“

Можеше ли да ги убие? Можеше ли просто да се обърне, тук и сега, и да се промъкне обратно в лагера?

Беше изкусително, но тя продължи напред. Реши, че предопределението й не е да убива един тук, друг — там. Не, ако можеше, щеше да ги убие всички. „Това е войната, която търсеха Вълците. Крепостта ще бъде преродена. Аз ли трябва да съм водачката им? Аз ли трябва да застана сама начело на огромната армия на възмездието?“

И изведнъж призрачните вълци вече бяха около нея, притискаха се в нея жадно от всички страни и тя започна да тича на дълги отскоци, без усилие, сърцето й се изпълни със сила. Свободата — вече го разбираше — бе нещо отдавна изгубено сред хората, дотолкова, че бяха забравили какво е усещането за нея. „Огъвай се под тежките си неволи. Стискай парите! Дръж вратите заключени и огънят в огнището да гори, за да прогони сенките зад теб! Накарай братята и сестрите ти да коленичат пред теб, да утолят желанията ти. Свободни ли сте? Не помните истината за онова, което беше някога — за онова, което така драговолно предадохте.“

„Аз ще ви покажа свободата. В това се заклевам: ще ви покажа какво е да си свободен.“

Призрачните вълци нададоха вой.

— Отиде си.

Фейнт отвори очи и примига на яркото утринно слънце.

— Какво? Кой?

— Момичето. Сеток с вълчите очи. Тръгна си.

— О…

— Мисля, че няма да се върне.

— Да. Емби. И аз така мисля.

Емби се отдръпна и Фейнт се надигна в постелята си. Гърдите я боляха, раздраните белези по лицето й смъдяха. Беше мръсна, а устата й бе пълна с вкуса от гранясалото месо, което бяха яли снощи. Емби бе самотен и объркан без брат си — само като го погледнеше и сърцето й се късаше.

Суитист Сафърънс още спеше, извивките на закръгленото й тяло се очертаваха под одеялата. Прешъс Тимбъл седеше до пепелта от снощния огън, впила помръкнали очи в Емби.

Беше чувала приказки за ужасни неща от акционерите, които се бяха отписали и сега седяха в кръчмите и чакаха да умрат. Пиеха и разказваха за провалени поръчки. Умрял маг, изгубени в непознати земи, без път към дома. Малцината извадили късмет намираха някакъв превоз или пък друг впряг на Тригали ги намираше полумъртви от глад и полупобъркани — и се връщаха у дома със сломен дух и с празни погледи.

Вдигна очи към утринното небе. Летящият гущер още ли беше там? Надсмиваше ли им се отгоре със студените си очи? Едва ли. „Ако успеем да се измъкнем от това, ще е чудо. Най-дългото дръпване на късмета на Богинята, което е виждал този свят. Но нещата не стават така. Никога.“