Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Ублала…

— Моля ти се! Просто се скарахме.

— Тя иска да ни убие и да ни ограби.

— Имала е жестоки родители и са я били като дете, Драконъс. Другите момичета са й дърпали плитките и са й плюли в ушите. Затова е такава.

— Съветът ми е да я пребиеш до несвяст, Ублала. Сигурно точно така се държат мъжете баргасти със зли жени, когато се наложи.

— Не мога да направя това, Драконъс. Но ще й среша косата.

И точно това направи, когато тя най-сетне се съвзе. Понеже нямаше гребен, използва една трънлива клонка, което сигурно не беше идеалното, особено по тънките й вежди, но след това се погрижиха за изподрасканото и тя вече си изглеждаше почти нормално.

Тъй че сега може би наистина спеше, а и след като вече не й бяха останали оръжия, какво пък, беше безопасна като мишле в торба, ако не се брояха ръбестите камъни, дето си ги трупаше до постелята всяка вечер.

Поне беше престанала да се оплаква.

Ублала се извъртя да види къде е Драконъс — той като че ли изобщо не спеше, макар че лягаше понякога и точно това бе направил, когато Ралата се опита да наръга Ублала с ножа. Как я изненада обаче!

Драконъс стоеше загледан на север, нещо, което правеше доста често напоследък.

Хора като него имаха твърде много мисли, реши Ублала. Толкова много му бяха мислите, че не можеше дори да си отдъхне от себе си, а така сигурно е трудно да се живее. Не, по-добре беше да нямаш почти никакви мисли. „Като земята. Да, точно така. Като пръстта.“

„Но онези бивни си бяха страшни, а онзи смях още повече!“

Хладният лъх от запад донесе нова миризма и разбуди древни спомени. Тя видя как господарят се протегна, а след това застъпва безшумно нагоре към билото. Притежаваше такава сила, като всички господари — можеше да застане на високо място, изложен на всичките четири вятъра, и да не изпита страх.

Другите останаха във високите треви на склона, младите мъжкари крачеха нервно, женските се задържаха в сянката на дърветата, където кутретата пълзяха и се въргаляха.

Коремите бяха пълни, но стадата, точещи се нагоре от равнините на юг, този сезон бяха по-малки. Долавяше се някаква печал в дългия им бяг от жаждата и горещината, сякаш ги гонеше пожар или нещо още по-лошо. Ловът беше лек — всяко животно, което събаряха, вече бе изтощено.

Господарят застана на билото. Ушите му щръкнаха и другите бързо се вдигнаха — дори игрите на кутретата секнаха.

Господарят се олюля. От тялото му щръкнаха три пръчки, а от склона от другата страна доехтя странно възбуден лай. Кръв потече от пръчките и господарят се отпусна, изви глава в напразно усилие да стигне до пръчките. После се смъкна на една страна и застина.

Вече имаше движение от всички страни и още пръчки засвистяха през листа и треви, за да пронижат плът. Глутницата заръмжа от болка и паника.

Онези, които връхлетяха от всички страни, се движеха на задните си крака. Кожите им бяха лъснали от масло и миризмата им бе на смачкана зеленина над нещо друго. Хвърляха още пръчки. Имаше бяло около очите им и имаха малки усти, от които излизаше дивият лай.

Тя изпъшка, когато огънят прониза хълбока и. Кръв напълни гърлото й, плисна навън от ноздрите й и потече по челюстите й. Видя как един от нападателите сграбчи едно кутре за опашката. Разлюля го и го блъсна в ствола на близкото дърво.

Стара миризма. „Те са отново сред нас. Няма къде да се скрием. Сега ще умрем.“

Сеток отдръпна ръката си от избелелия вълчи череп, който бяха намерили в скута на чворестото дърво, израснало край пресъхналия извор. Грубата раздрана кора почти бе погълнала избелялата кост.

Първото дърво, което виждаха от седмици. Сеток избърса очите си. „И това.“

Не стигаше, че скърби. Вече го разбираше. Не стигаше, че затъва в угризения заради кръвта по ръцете си. Не стигаше, че се бори за милост, че се моли за нов начин да върви по света. Не стигаше, че се чувства виновна.

Обърна се и огледа бивака. Фейнт, Прешъс Тимбъл, Суитист Сафърънс и Емби Боул — всички те търсеха път към дома. Място на удобство, където всички заплахи са избледнели, всички опасности са останали далече. Където патрули правят улиците безопасни, където нивите, а и дърветата, се проточват на правилни редове. Или така поне си го представяше — странни гледки, които не можеше да са спомен, защото нямаше никакъв спомен извън равнините и дивите земи. Но в онези градове единствените животни бяха роби или храна, а които не бяха, живееха в клетки или кожите им красяха раменете на изящни дами и дръзки благородници, или костите им чакаха на купища трошачките, за да захранят засадените ниви.