Стивън Ериксън - Сакатият бог

Ралата се беше събудила и се беше присвила, лицето й бе пребледняло от ужас. Гледаше някъде зад него.

Ублала се обърна отново в мига, в който Драконъс извади меча си. От дългото лезвие се изля нещо черно, като разлюляна от вятъра плащаница, изду се и се уви около него като сгъващи се криле. Драконъс изчезна в черното и мастиленият облак закръжи на спирала нагоре и нарасна. Извиси се над тях, а след това черните криле се разгънаха отново.

Привидението се извиси към небето и огромните криле от катраненочерен дим затътнаха във въздуха.

Ублала зяпна. Незнайно защо и как боздуганът бе в ръцете му и главата от небесен камък димеше като в ковашко огнище.

Гигантското същество отлетя далече на север. Не дракон. Крилат мрак. „Да, точно това. Крилат мрак.“

Облиза устни.

— Драконъс?

Веждите се извисиха над натрошената скална твърд. Очите грейнаха със смарагдови пламъци. От земята, на трийсет крачки на запад, се беше изтръгнала друга ръка. Фейнт стоеше като вкоренена в разтърсващата се земя. Всякакви мисли я бяха напуснали, главата й бучеше, черепът й бе готов да се пръсне. Чуваше гласове, хиляди, десетки хиляди гласове — и всички говореха на непонятен за нея език. Извисяваха се изпълнени с тревога, със страх и паника. Запуши ушите си с ръце, но полза нямаше.

„Искат да излязат.“

„Молят. Но няма отговор. Умоляват. Светът им отвръща с мълчание. Откъде зная това? Сърцата им — пулсът им — усещам ги. Усещам ги как се пръскат.“

Душата й се разкъсваше от терзание. Не можеше да преживее това. Твърде много беше, болката бе непоносимо огромна.

Леден вятър лъхна зад нея. Над земята отляво се понесе гигантска сянка. Нещо загърнато в мрак и понесено на огромни безплътни криле. Спусна се натам, където се бе появила нефритената глава.

Нещо дълго и черно изсвистя във въздуха, острие сякаш, и докато мракът връхлиташе като приливна вълна срещу челото на гиганта, блестящият връх се понесе напред и прониза челото в центъра.

Изтрещя гръм. Трусът събори Фейнт на земята. Невъзможният хор от гласове изрева — с болка, потрес и още нещо. Земята под нея сякаш простена. Фейнт се надигна, закашля се и изплю кръвта, напълнила устата й.

„Тези викове… Какво бе това? Облекчение? Най-после отговор.“

Ръката точно пред нея и онази откъм запад изведнъж застинаха, нефритената светлина помръкна. Клоните на дървото, опасно огънато на една страна, спряха безумното си треперене, натежали от нефритените листа и огромните кълбести плодове.

Горе на хълма мракът се сви като бавно поет дъх и на негово място се появи висок широкоплещест мъж. Стискаше дръжката на двуръчен меч, от който се изливаха черни потоци и кръжаха лениво из въздуха. Фейнт видя как се напрегна да изтръгне оръжието от нефритеното чело, извисено пред него като каменна стена.

Изпъшка, когато най-сетне успя. Мечът се хлъзна в ножницата, стегната под лявата му ръка. Обърна се и закрачи към Фейнт. Бяла кожа, изсечено като от камък лице, черна коса и бездънни очи. Щом се приближи, заговори на дару.

— Там, откъдето иде той, всеки бог е Щит-наковалня. Ума ли си си изгубила, жено?

Фейнт отвори уста да възрази с негодувание, но той я подмина и продължи напред. Тя се обърна и се загледа след него. „На юг?“

„Богове на бездната, какво видях току-що?“

Обърна се към пронизаното чело на билото на хълма. Раната в центъра се виждаше ясно дори от толкова далече. Черепът беше разцепен почти на две.

„Бог. Това беше бог. И двамата ли бяха богове? Единият уби другия?“ Усети, че се е подмокрила. Още една воня към всичките други. Изхлипа.

— Суитист Сафърънс, съжалявам. Тя ме предупреди. Съжалявам, Суити. Моля те, прости ми.

Щеше да тръгне и да подири Емби и Прешъс Тимбъл.

Но не сега. Не точно сега.

Ублала я гледаше как сгъва постелята си и се приготвя за тръгване.

— Къде отиваш? Трябва да чакаме. Той каза да чакаме.

Тя се озъби, без да го погледне.

— Той е демон. Когато му свършат нещата за убиване, ще убие нас и ще ни изяде.

— Няма. Той е добър. Драконъс е добър, обич моя…

— Не ме наричай така.

— Но…

— Млъкни. Върни си ми ножа.

— Не мога. Ще ме намушкаш.

— Няма. Тръгвам си. Прибирам се у дома.

— У дома? Къде е това? Може ли да дойда и аз?

— Само ако можеш да плуваш — рече тя. — Хайде, дай си ми ножа поне. А ако ме обичаш толкова, колкото твърдиш, ще ми върнеш и останалите оръжия.

— Не бива.

В очите й блесна злъч.

— Ти си буден. Държиш тоя тъп боздуган. Не мога да ти направя нищо. Да не си страхливец, Ублала? Не мога да обичам страхливци, отвращават ме.