Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Аз ще те чакам в края на този път. Ще обсъдим ли възмездието? С нокти и зъби?“

При тази заплаха от гърдите му се изтръгна глухо ръмжене.

Усмивката й бе тъжна. Тя махна отново с ръка и…

Грънтъл примига. Стоеше на четири крака на камениста земя. Закашля и изхрачи гъстата съсирена кръв от устата си, посегна да изтрие мокрите си устни… червена слуз и човешки косми по опакото на ръката му.

— Богове на бездната — промълви той. — Това беше грешка.

Лабиринтите се разпадаха. „Къде отивах? От какво бягах?“ Но си спомни. Предателства. Малодушие. Недъзите на това да си човек — беше търсил изход. Главоломен скок в безумството, бягство от всякакви разкаяния и угризения. „Бягах.“

— Но какъв е смисълът? — „Да забравя значи да забравя себе си. Да забравя кой съм, а това не бива да предам. Направя ли го, нищо няма да ми остане.“

„Ах, и все пак… да си невиновен. Котка над трупчето на птица. Над трупа на дете.“

„Невиновен.“

„Но кучите синове, които ме гонят, не ги е еня за това. Умряло е дете. Майки се превиват в окаяна скръб. Оръжия се вдигат. Светът е опасно място. Решени са да го направят по-безопасно. Копнеят да умрат стари и сгърчени в сламениците, в края на дълъг живот, с кожи, изпънати по стените във възхвала на храбростта им.“

„Добре, елате за мен, щом трябва. В очите ви аз съм чудовищен тигър. Но пазя в ума си хитростта на човек. И да, знам всичко за възмездието.“

Вече разбираше накъде го води пътят му. Убийственият дар на Трейк се връщаше в ръцете му, намерил нов, ужасен облик.

— Искате да се разграничите от звяра? Не животно. Нещо друго. Добре, тогава ще има война.

Изтри очите си и бавно се изправи. „Възхити се на звяра. Той е храбър. В мига, в който връхлита срещу копието ти. И ако ти застанеш над трупа ми, възхвали подобаващо своята храброст, но в моите безжизнени очи виж тази истина: споделеното между нас в този сблъсък на кураж, приятелю, не е съзнание или разум. Умението и късметът могат да са победоносни, но те са дарби на естеството.“

„Объркаш ли ги, рискът е твой.“

— Трийч, чуй ме. Ще водя тази война. Разбирам нейната… неизбежност. Ще връхлетя срещу копието. — „Защото нямам друг избор.“ Изръмжа озъбен: — Просто направи смъртта ми достойна.

Тя го очакваше някъде напред. Все още не знаеше какво означава това.

Булото между човек и звяр се беше раздрало и той усети, че гледа на света и от двете страни. Отчаяние и безумство. „О, Стони, не мога да спазя обещанието си. Съжалявам. Да можеше само да видя лицето ти още веднъж.“ Грънтъл въздъхна.

— Да, жено, да отговоря на жестокия ти въпрос: мъжкият на птицата копнее за убийство.

Сълзите непрекъснато се връщаха. Замъгляваха гледката му, стичаха се по покритите му с белези страни. Но Маппо продължаваше упорито напред, отвоюваше всяка нова стъпка. Две воли се бяха вкопчили в неумолима битка. Необходимостта да намери приятеля си. Необходимостта да избяга от своя срам. Тази война беше болезнена — имало беше време, когато въпреки всички заблуди, направлявали живота му, беше разбирал необходимостта, безупречната яснота на предназначението си.

Стоеше между света и Икариум. Защо? „Защото светът заслужава да бъде спасен. Защото съществуваше любов и мигове на мир. Защото състраданието съществуваше, като цвете в цепнатина на камък, като непоносима истина, като секващо дъха чудо.“ А Икариум беше оръжие на унищожението, безумно и сляпо. Маппо бе посветил живота си да държи това оръжие в ножницата му, стегнато в обвивката на мир и забравено.

В името на състраданието и любовта.

А току-що ги беше оставил. Обърнал беше гръб на децата, за да не види болката в очите им, онази втвърдяваща се горчивина от поредното предателство, сполетяло краткия им живот. Защото, каза си, бъдещето им бе несигурно, но изпълнено все пак с възможности. „Но ако Икариум се събуди и ако няма никой, който да го спре, тези възможности може да свършат. Не е ли разумно това?“ О, да, разумно беше, разбира се.

„И все пак беше грешно. Знам го. Усещам го. Не мога да се крия от това. Ако се втвърдя за състраданието, какво тогава се опитвам да спася?“

Тъй че плачеше. За себе си. Пред лицето на срама скръбта изтляваше. Пред лицето на срама започваше да губи себе си, онова, което винаги бе вярвал, че е. Дълг, гордост от клетвата, която бе дал, саможертвата му — всичко това бе рухнало. Опита се да си представи как намира Икариум, своя най-стар приятел. Опита се да си въобрази връщане към старите дни, към своите измамни думи в името на обичта, към леките и деликатни хитрини, с които си играеха, за да държат настрана ужасяващите истини. Всичко, което беше някога, и в сърцевината му — готовността на Маппо да отдаде живота си, но да не види как пламват очите на Крадеца на живот.