Стивън Ериксън - Сакатият бог

Той посърна.

— Само защото ме е страх от тебе не значи, че съм страхливец. Веднъж се бих с петима богове на Теблор.

— Да бе. Страхливците винаги лъжат.

— И се бих срещу Ноктите на смъртта, и всички онези воини с бивните ме харесаха… не, онова май не бях аз. Поне не мисля, че бях аз. — Зяпна боздугана в ръцете си. — Но убих Далк. Убих дракон. Беше лесно… не, не беше. Трудно беше май. Не мога да си спомня.

— Край нямат всичките ти лъжи.

— Права си — отвърна той унило. — Край нямат.

— Дай си ми оръжията.

— Ако ти ги дам, ще умреш.

— Какво?

— Ще ни напуснеш, а тук няма никаква храна, освен ако Драконъс не ни донесе. Ще умреш от глад. Не мога.

— Аз да не съм ти пленничка? Така ли го обичаш, Ублала? Искаш робиня?

Той я погледна.

— Мога ли да те чукам по всяко време, ако си ми робиня?

— Това не е любов.

— Толкова отдавна беше — отвърна той. — Май ще избера чукане вместо любов. Виждаш ли какво стана с мен?

— Добре. Ще легна с теб, ако след това ми върнеш оръжията.

Ублала се хвана за главата.

— Ох, объркваш ме!

Тя пристъпи към него.

— Съгласи се с предложението ми, Ублала, и съм твоя… — Изведнъж спря и се загледа някъде зад него.

— Какво има? — попита той. — Съгласен съм! Съгласен съм!

— Много късно — отвърна тя. — Приятелят ти се върна.

Ублала се извърна, видя приближаващия се Драконъс и промърмори:

— Той не ми е приятел. Вече не е.

— Много е нагъчкано в тия Пустини — рече тя.

— Тогава ни остави — отвърна Торент. — Няма да ни липсваш.

В отговор Олар Етил отново вдигна Абси за вратлето и рече:

— Починахме си достатъчно.

— Престани да го носиш така. Може да язди с мен.

Вратът й изпращя, щом се извърна да го погледне.

— Само да се опиташ да избягаш, ще те догоня, кутре.

Торент погледна близначките, свити край каменния кръг, където се бяха опитали да напалят огън предната нощ, и каза:

— Няма да избягам.

— Сантименталността ще те убие — рече Гадателката на кости. — Ела тук. Вземи детето.

Той се приближи и посегна за момчето, но Олар Етил го сграбчи с костеливата си ръка, придърпа го и го надигна, докато очите му се оказаха на по-малко от педя от ужасното й лице.

— Не призовавай богове тук — изсъска му. — Всичко е твърде близо до повърхността. Разбираш ли ме? Дори призракът на Ток-младши не може да устои на призив… и няма да дойде сам. — Бутна го назад. — Предупредих те. За първи и последен път. Хвана ли те да шепнеш молитва, Торент от Оул, ще те убия.

Той се намръщи.

— Това предупреждение е старо като тебе, вещице. — Хвана Абси за ръка и бавно го поведе към коня си. — И ни трябва храна — помниш ли какво е това, Олар Етил? И вода.

Огледа се, но от Телораст и Кърдъл нямаше и помен — кога ги беше видял за последен път? Не можеше да си спомни. Въздъхна и се обърна към близначките, които вече бяха станали.

— Можете ли да повървите малко? После може да пояздите, малко по-дълго от вчера. Нямам нищо против да походя.

— Чу ли го онзи гръм? — попита Стейви.

— Просто гръм.

— Татко още ли е жив? — попита Сторий. — Наистина ли?

— Няма да ви лъжа — каза Торент. — Ако духът му все още върви по земята, ще е същият като Олар Етил. Т’лан Имасс. Боя се, че ще е останало малко, което да познаете…

— Освен онова, което е вътре в него — отвърна Сторий. — То няма да се е променило.

Торент извърна поглед.

— Дано да сте прави, заради всички ни. — Помълча и добави: — В края на краищата, ако някой може да се опълчи на тази Гадателка на кости, това ще е баща ви.

— Той ще си ни вземе — каза Стейви. — И тримата. Ще видиш.

Торент кимна, после попита:

— Е, готови ли сме?

Не, нямаше да ги лъже. Не и за баща им. Но някои подозрения щеше да затаи за себе си. Не очакваше Олар Етил да ги отведе до Онос Т’уулан.

Вдигна Абси и сърцето му се сви, когато ръчичките на момчето го прегърнаха през врата. Знаеше, че децата се приспособяват бързо, но дори тогава остават рани, които се плъзгат под съзнанието, без да оставят вълна, и потъват дълбоко. И след много години оформят цял един живот. „От изоставено момче става слаб мъж. От необичано момиче — жена на много мъже. Така казваха старите. Думи, натежали от предупреждения думи, които казват на всички ни, че животът е опасно пътуване. Че поемеш ли по крив път, трудно можеш да се върнеш на правия.“

Щом ухиленият Абси се настани в седлото, Торент подкара след Олар Етил. Близначките тръгнаха от двете му страни.

Не се чу друг гръм. Безоблачното небе си оставаше непроменено. Из тези пустини витаеха такива ужасни сили, че можеха да стреснат дори безсмъртната вещица, закрачила тъй устремено пред тях. „Не призовавай богове тук.“ Странно предупреждение. Беше ли се молил някой? Торент изсумтя. „Че кога молитвата е постигала нещо друго освен безмълвие? Нещо друго освен жалко отсъствие, изпълнило въздуха и набъбващо като мехур от празнота в душата? Откога една молитва е нещо друго освен празен копнеж, в който желанията изтляват и блянът е като нож, извиващ се безжалостно в гърдите?“