Стивън Ериксън - Сакатият бог

Пустинята нощем е студено място — ако ги няма огньовете. И тъмно — ако ги няма огньовете.

— Терзае ги младите, тази нужда да намерят причините за някои неща.

Руд Елале се присви, загърна се плътно в халата и се доближи още до огъня. Вятърът в тези скалисти височини беше свиреп, въздухът — рядък и леден. Далече долу, ниско по планинските склонове, краят на дървесната линия се виждаше като тъмна грамада, изтъняваща на по-високите места… които изглеждаха много далече. Потръпна.

— Не можехме ли поне да намерим някоя пещера?

Силхас Руин стоеше с лице към високите проходи на север, сякаш неуязвим за студа.

— Утре. Ако бяхме останали Елейнт, разбира се…

— Щях да се чувствам добре, да. Знам.

Руд се загледа в колебливите пламъци на огъня, които гълтаха последните дърва, които бяха донесли отдолу. В драконовия му облик бушуващият в него хаос щеше да го стопля, да го прави неподатлив на стихиите. Но мислите му се изкривяваха необуздани при всяко превъплъщение, когато кръвта на Елейнт потичаше властно в жилите му. Започваше да губи усещането за себе си като за разумно същество, същество с рационална мисъл и ясна цел. Не че имаше ясна цел, разбира се. Все още не. Но не беше здравословно да си дракон — това поне знаеше.

„Майко, как си могла да живееш с това? Толкова дълго? Нищо чудно, че полудя. Нищо чудно, че всички обезумяхте.“ Погледна към Силхас Руин, който изобщо не бе помръднал. „Колко още?“ — искаше да го попита. Но… Тайст Андий нямаше нужда от още поводи да гледа на него почти като на дете. Дете със страховита сила, вярно, но все пак дете.

И, призна си Руд, не беше много далече от истината, нали? Нищо разумно нямаше в това, което се канеха да направят. Толкова много неща бяха извън възможностите им. Надвиснали бяха като мечове, но чия желязна хватка щеше да се стегне около тях, когато дойдеше времето? Като че ли нямаше отговор на това — или поне отговор, който Силхас Руин бе готов да сподели.

А този Тайст Андий, застанал като изваян от алабастър, с рубини за очи, с поскърцващите остриета, кръстосани на гърба му… Беше изгубил последния си оцелял брат. Беше абсолютно самотен, ограбен. Олар Етил го беше прекършила без никаква видима за Руд причина — освен злобата. Но Силхас Руин се беше изправил, изгризал беше раната като пронизан от копие вълк и оттогава накуцваше, поне в човешкия си облик. Беше напълно възможно — и сигурно бе точно така — Силхас Руин да предпочита да остане в облика на Елейнт, макар и само за да прогори болката с вътрешния огън на хаоса. Но ето, че стоеше тук. „Защото аз съм твърде слаб, за да устоя. Вкусът на драконовите амбиции е горчив като отрова. Искат от мен да се предам, искат да чуят как вия от страст.“

— Щом намерим пещера — каза Силхас Руин, — ще те оставя за малко. Каменните оръжия не са достатъчни за това, което предстои. Макар да е вярно, че може би няма да са ни нужни никакви оръжия, мисля, че е време да вземеш в ръцете си подобаващ меч.

— Искаш да отидеш да ми намериш меч?

— Да.

— И къде ще ми търсиш меч? В някоя оръжейна ковачница в Ледерас? В някой търговски лагер до неотдавнашно бойно поле?

— Нищо такова — отвърна Силхас Руин. — За теб съм намислил нещо по-амбициозно.

Руд се взря в пламъците.

— Колко дълго няма да те има?

— Няма да е дълго, мисля.

— Е, добре — сопна се Руд, — какво чакаш тогава? Мога и сам да си намеря пещера.

Усети погледа на Силхас Руин върху себе си, а след това погледът се махна и когато вдигна глава, Тайст Андий го нямаше — беше скочил в пропастта. След миг вятър го блъсна в лицето и той видя как драконът се издигна в небето, високо над планинските зъбери, и затули звездите.

— Силхас, извинявай.

Въздъхна и протегна ръце над жаравата. Липсваше му баща му. Удинаас щеше да намери някоя горчива усмивка за този момент, няколко режещи думи — не прекалено дълбоко, разбира се, но достатъчно, за да пробудят у Руд известно себелюбие, нещо, което подозираше, че му трябва. „Духове на потока, това е само защото съм самотен. Липсва ми домът. Сладките песни на Имасс, горещата съблазън на Килава — о, Онрак, съзнаваш ли колко си щастлив?“

„А къде е моята любов? Къде се крие? — Огледа се намръщено — гола скала, припукващи искри. — Не е тук, със сигурност.“

Е, ако някой имаше нужда от жена повече от него, това бе баща му. „В известен смисъл той е толкова самотен сред Имасс, колкото съм аз тук. Роб. Моряк. Ледериец. Живял богато, сред толкова много удобства, че да полудееш, докато се опитваш да си избереш някое. А сега живее в колиба от кожи и кости на тенаг. И тази приближаваща се свирепа зима…“ Не, всичко това не беше честно за Удинаас, който се възприемаше като толкова незначителен, че чак незабележим. „Незначителен? Жена ли ще трябва да те убеди в обратното? Не можеш да намериш такава жена там — трябва да се върнеш у дома, татко.“