Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Ами… — Геслер загледа с присвити очи колоната Фурии на Че’Малле, която минаваше с грохот покрай тях. — Оказва се, че имам решение на това. Край на проклятието ти.

— Не можеш да избягаш! Не можеш да ме оставиш тук…

— Не, тебе те изпращам далече оттук, Сторми.

— Какво?

— Аз съм Смъртният меч. Мога да правя такива неща.

— Къде ме пращаш?

— При нея. При каквото е останало от нея.

Сторми извърна очи на юг, към пустата унила равнина. Изплю още малко кръв.

— Ти май наистина не ме харесваш, а?

— Трябва да разберем, Сторми. Да, бих могъл да отида аз, но ти си Щитът-наковалня. Там ще са останали душите на приятели, ще витаят из въздуха като гадна воня. Нима ще оставиш призраците да блуждаят безутешно, Сторми?

— И какво да направя с тях?

— Откъде да знам? Да ги благословиш, предполагам, или каквото там ти се полага да правиш.

Дестраянт Калит се върна при тях, огледа ги, намръщи се на зачервения оток под лявото око на Сторми и въздъхна:

— Вие двамата никога ли не си говорите като хората? Богове на бездната, всички мъже сте еднакви. Какво е станало?

— Нищо — отвърна Сторми. — Трябва да ви оставя.

— Да ни оставиш?

— Временно — рече Геслер и отново се метна на седлото от кост и люспи на своя Ве’Гат. — Скоро пак ще се домъкне тук, като краставо пале.

— Къде отива? — настоя Калит.

— Там, откъдето дойдохме — отвърна Геслер. — При Ловците на кости. Пострадали са зле. Трябва да разберем колко зле.

— Защо?

Сторми изгледа навъсено Геслер — очакваше кучият син да измисли някакъв отговор на този въпрос, — но Смъртният меч само изсумтя и пое към челото на колоната.

Когато се отдалечи, Калит впи очи в Сторми.

— Е?

Той сви рамене.

— Когато те очаква неприятност, дестраянт, е добре да знаеш как я карат съюзниците ти.

Отговорът му я притесни, макар да не можеше да обясни защо.

— Ще ти трябва ескорт.

— Няма да ми трябва.

— Ще ти трябва, Щит-наковалня. Твоят Ве’Гат ще трябва да яде. Ще наредя на Саг’Чурок да зачисли към теб трима Ловци К’елл и двама търтеи. Кога заминаваш?

— Веднага.

Тя изсъска някаква еланска ругатня.

Сторми се ухили, яхна своя Ве’Гат и пое обратно. „Класическа малазанска военна структура действа тук, жено. Кратка енергична дискусия, и толкова. Не се мотаем. А Геслер? На Геслер ще му счупя ченето.“

Гръб се загледа след Сторми и се намръщи.

— Нещо става.

— Нищо не става — изсумтя Синн. — Какво ти пука къде отива Сторми?

— Пука ми.

— Повечето са мъртви — каза тя. — И той ще го потвърди. Искаш да отидеш с него ли? Искаш да видиш трупа на Кенеб? Да дойда ли с теб? За да мога да видя какво са направили лешоядите на брат ми? Истината е в сърцето ти, Гръб. Чувстваш я също като мен. Те са мъртви.

Гръб се присви от жестоките й думи и извърна очи. Редиците на Че’Малле, войници Ве’Гат, се движеха в плавен ритъм, прахът притъпяваше лъскавото злато на люспите по вратовете и гърбовете им. Стегнатите в сбруите на търтеите оръжия се полюшваха и дрънчаха. Тежките шлемове скриваха очите на войниците. „Но очите на всеки войник са едни и същи. Видели твърде много, а предстои още и те го знаят.“

„Чичо Кенеб, за теб вече всичко свърши. Най-сетне. А ти всъщност никога не си го искал, нали? Жена ти те напусна. Единственото, което имаше, бе армията, и ти умря с нея. Искал ли си изобщо някога нещо друго?“

Но не знаеше истината за тези неща. Не бе живял достатъчно свой личен живот. Опитваше се да влезе в главите на хора като Кенеб — хората с толкова много години зад гърба — и не можеше. Можеше да изреди каквото знаеше за тях. „Вихрушката. Клане и бягство. Изгубени любими хора, но какво знам аз за това?“

„Кенеб, теб те няма. Никога вече няма да видя лицето ти — раздразнението ти, когато погледнеше към мен, но дори тогава знаех, че никога няма да ме изоставиш. Просто не можеше, и го знаех. И точно това съм изгубил, нали? Нямам дори дума, с което да го назова, но вече го няма, отиде си завинаги.“

Погледна Синн. Очите й бяха затворени и тя се поклащаше със стъпките на Ве’Гат, отпуснала брадичка на гърдите си. „Брат ти е умрял, Синн. А ти просто спиш. Магията е изстъргала всичко от тебе, нали? Ти само носиш това момичешко лице, тази маска, но каквото и да си там, вътре, вече изобщо не е човешко, нали?“

„И искаш да се присъединя към теб.“

„Добре, ако това означава да спре да ме боли, ще го направя.“

„Чичо Кенеб, защо ме изостави?“

Беше затворила очи и умът й се бе отнесъл към място на пясък и прах, където гаснещата слънчева светлина превръщаше стръмнините в огън. Познаваше този свят. Виждала го бе много пъти, вървяла беше из него. А някъде в мъгливите далечини имаше познати лица. Човешки фигури, гъмжащи в знойните пазари на Г’данисбан, прохладни коридори и шляпане на боси крака. А след това — ужас, слуги с окървавени ножове, нощ, пълна с пламъци и дим. И из целия град писъци пронизваха безумието.