Стивън Ериксън - Сакатият бог

На полето на касапницата неговият вой бе отеквал с нейния, но сега Първият меч ги обвързваше с ужасните му вериги.

Щяха да са с него. Нямаха никакъв избор. А когато най-сетне паднеше, както подобава, те също щяха да паднат с него.

Това беше… приемливо. Беше всъщност справедливо. „Убийци на деца не заслужават слава. Пещерите вече са опразнени, но не можем да обитаваме там. Въздухът е изпълнен с кръвта, която проляхме. Дори пламъците на огнищата не могат да ни стоплят.“

Усещаше, че Калт Урманал вече не е с тях. Не беше изненадана и макар собствената й мъка от това, че го няма, да я глождеше, болката бе някак далечна, удавена под терзанията на Първия меч. Любовта й винаги бе нещо изгубено и той винаги бе сляп за нея.

Цялата ревност, която бе изпитвала някога, се задържаше, отрова, която проникваше в съществото й и петнеше любовта й към него. Той отдавна бе прекършен от К’Чаин Че’Малле, когато бяха убили жена му и децата му. Любовта й беше към спомен, а споменът бе несъвършен.

„Не, по-добре да го няма. Да е решил, че не може да продължи. Истината е, че се възхищавам на силата на волята му, че може така да се опълчи на силата на Първия меч.“ Бяха ли останали и други? Не знаеше, но ако бяха, молеше се присъствието им да утеши Калт Урманал.

„Това ли е да изгубиш любов, която никога не си имал?“

Улаг Тогтил, който бе дошъл сред Оршайн Имасс като чужд и чиято кръв бе сгъстена с тази на Треллан Телакай, залиташе след Първия меч, сякаш краката му бяха подложени на неимоверно усилие. Треллан притежаваха сурова твърдост, която му бе послужила добре в деня на клането, но сега той пропадаше в бездънния кладенец на пороя от чувства, извиращи от Имасс.

„О, как биха се надсмели безсърдечните на това тъй дълбоко чувство. Погледът им — равнодушен и преценяващ като на лешояд над умиращ. Повод за забавление, но дори дърветата треперят пред студените ветрове. Толкова ли си безчувствен, приятелю, че да дръзнеш да не го правиш и ти?“

„Онос Т’уулан ни дава болката си. Той не осъзнава дара, но това все пак е дар. Подчинихме се на заповедта на Първия меч, без нищо да знаем за душата му. Мислехме, че сме намерили в него тиран, по-жесток и от Джагът. Но той е объркан също като нас.“

„Но ако има невидими свидетели на този миг, ако има коравосърдечни сред тях, ах, какво те е страх да разкриеш? Там, в онази сълза, в онзи тих хлип? Усмихваш се в превъзходството си, но какво е естеството на този твой триумф? Бих искал да знам. Направените от самия теб вериги са те стегнали толкова здраво, че не са повод за гордост. Неспособността ти да чувстваш не е добродетел.“

„А усмивката ти е уязвима.“

Улаг беше играл тази игра през целия си живот и сега го правеше отново, сред пепелищата на Телланн, сред завихрената безумна река по пътя на Първия меч. Представяше си своята невидима публика, море от замъглени лица, гмеж от неведоми мисли зад булото на очите им.

И говореше с тях понякога.

„Аз съм вълкът, който ще умре от самота, ако бъде прокуден от глутницата. И затова дори когато съм сам, избирам да вярвам, че не съм.“

„Нямаше истинско единство в Т’лан Имасс, защото бяхме предали спомените за своя живот. Но дори и тогава отказвахме да сме сами. Ах, какъв глупак съм. Моята публика е присъдата на бъдещето и тя ще бъде сурова, и когато най-сетне проговори с онова множество гласове, няма да съм там, за да я чуя.“

„Можеш ли да понесеш спокойно това, Улаг? Можеш ли да чуеш сухия смях на Треллан? Присмеха на човешките същества?“

„Но виж как той те огъва, дори сега. Виж как те смазва.“

„Срещу бъдещето, Улаг, ти си безпомощен като бебе, оставено да лежи върху гола скала. А сянката на орела се плъзга над пълните със сълзи очи, над мекото лице. Бебето затихва, разбрало, че опасността е близо. Но уви, то дори не се е научило да пълзи. А ръцете на майката отдавна ги няма.“

„За тази съдба, Онос Т’уулан, бихме плакали. Ако можехме.“

Щит-наковалня Сторми се надигна, примига да махне влагата от очите си и опипа разкървавената си буза.

— Добре — изръмжа и изплю кръв. — Май си го заслужих това. — Погледна ядосано Геслер. — Това ще ми кажеш сега. Нали? Кажи ми го или ми помогни, Гес, иначе ще ти откъсна главата и ще я хвърля в най-близкия боклукчийски трап, който намеря.

— Трябваше да ти привлека вниманието — отвърна Смъртният меч. — С теб деликатностите не вършат работа.

— Откъде знаеш? Още не си опитвал. Нито веднъж през всичките години, откакто съм прокълнат да търпя компанията ти.