Стивън Ериксън - Сакатият бог

А направите ли това, е, тогава не сте наш приятел. И за вас имаме ето тази кама, тази клада, този железен език на изтезанието. Оттеглете твърденията си за незначителната ни същност, за противната ни баналност на непосветени.

Като вид, нас ни дразнят възгледите за досадна лишеност от предопределение и ще държим на своето убийствено негодувание, докато ние, човешките същества, не рухнем на пепел и прах.

Защото, както щяха да ви кажат Древните раси, ако все още ги имаше, за да го кажат, светът има своята кама, своя железен език, своята клада. А от нейните пламъци няма къде да се скриеш.

Три дни и две нощи бяха стояли сред мъртвите тела. Кръвта и мръсотията засъхваше по опърпаните им кожи и оръжия. Стояха съвсем неподвижни и само вятърът дърпаше сухите кичури коса и ивиците раздрана кожа.

Лешоядните птици, гущери и нощни пеперуди, спуснали се над полето на касапницата, се хранеха необезпокоени, лениво отпуснати в своя пир с гниеща плът. Фигурите, които стояха неподвижно сред тях, бяха твърде изсъхнали, за да привлекат вниманието им. Можеше да са дънери на отдавна мъртви дървета, обрулени от вятъра и безжизнени.

Дребните същества бяха напълно безчувствени за безмълвния вой, изтръгващ се от душите на убийците, за несекващите вълни скръб, които разтърсваха тези съсухрени привидения, за ужаса, кипнал под пластовете почерняла съсирена кръв. Не можеха да усетят бурята, бушуваща зад лицата с изопната кожа, в кухините на черепите, в хлътналите ями на мястото на очите.

На третата вечер, щом слънцето се скри, Първи меч Онос Т’уулан се обърна на югоизток и с тежки, но равни крачки пое натам, а мечът в ръката му заора пътека през възлестите туфи трева.

Другите го последваха — армия от окаяни, безутешни Т’лан Имасс с напълно опустошени души.

Убийци на невинни. Касапи на деца. Каменните мечове се вдигаха и каменните мечове падаха. Лица изписваха заплетени сказания за ужас. Малки черепи се разтваряха с пукот като яйца на щрауси. Духове пърхаха и бягаха като врабци.

Двама останаха назад. Калт Урманал от Оршайн Т’лан Имасс пренебрегна заповедта на своя клан, натиска на волята му. Разтреперан се задържа срещу порива на страховитата вълна, която така настойчиво го тласкаше в сянката на Първия меч.

Нямаше да се преклони пред Онос Т’уулан. И колкото и да копнееше да се разпадне в безчувствена прах, да освободи завинаги изтерзания си дух, все пак остана, заобиколен от полуизядени трупове — изкълвани очни кухини и устни, оголени от гладните клюнове скули, — и се вкопчи с две ръце в рухващото безумие на всичко, което този живот — и смърт — му бяха поднесли.

Но знаеше с безутешност по-окаяна от всичко, което бе изпитвал досега, че няма да има никакъв дар на покой, нито за него, нито за никого от другите, и че дори разпадането може да се окаже недостатъчно, за да пречисти душата му.

Кремъчният меч в ръката му бе тежък, сякаш затънал в кал. „Де да беше така.“ Костите му, втвърдени на камък, бяха като клетка, която го държеше отвътре.

Когато зората изгря на четвъртия ден, когато писъците в черепа му секнаха, той вдигна глава и погледна единственото друго същество, което не се беше поддало на неумолимия зов на Първия меч.

Гадателката на кости от клана Бролд. От Втория, Пропадналия ритуал. „А дали е пропаднал? Капещ нож, толкова сладко, толкова пророческо име.“

— Това — каза Калт Урманал — е Ритуалът, който сте търсели, Ном Кала. Това е спасението, което сте желаели. — Посочи. — Спасението ви от тези… деца. Които щяха, в годините, които идат — годините, с които те вече не разполагат, — да избият твоите родственици. Твоя мъжкар, твоите деца. Щяха да ви избият всички, без да се замислят и за миг. В техните очи вие сте били зверове. По-низши от тях и следователно заслужили съдбата на по-низшите.

— Звярът, който умира от ръката на човек, остава невинен — отвърна тя.

— Докато хората не могат да претендират за същото.

— Не могат ли?

Калт Урманал кривна глава и изгледа загърнатата в бели кожи жена.

— Ловецът намира удовлетворение.

— Нуждата стига.

— А убиецът?

— Нуждата стига.

— Тогава всички сме прокълнати да вършим безкрайни престъпления и това е вечната ни съдба. И сме дарени със способността да оправдаваме всичко, което вършим. — „Но това не е никакъв дар.“ — Кажи ми, Ном Кала, чувстваш ли се невинна?