Стивън Ериксън - Сакатият бог

Беше говорил с първичните сили на естеството. Беше спорил неуморно. Беше защитавал правото си на съществуване освободен от тези ужасни, непознаваеми страхотии.

Сляпата несигурност на Хаос го бе обсаждала заради усилията му. Колко дълго? Столетия? Хилядолетия? Сега беше паднал на колене, разбит, с натрошена броня и кървящи рани. А стихията продължаваше да го връхлита, стремеше се да го разкъса.

Пукнатината, която изригна от него, се появи първо от центъра на главата му, взрив от сребристобял огън, в който чу безумен смях. С ужасни раздиращи звуци цепнатината пропълзя надолу, като разпра гърлото му и забели назад двете страни. Гърдите му се разпукаха на две, изтръгнаха се ребра. Стомахът му се разтвори и изля горчива жлъч.

След това нямаше нищо. Колко дълго продължи това — така и не разбра. Когато съзнанието му се върна, стоеше там, където бе застанал преди, а пред него бяха коленичили две фигури. Мъж и жена.

„Моите деца, родени от терзание и нужда. Моите вечно сговорчиви близнаци. Моите окаяни лица на свободата. Хаос отвръща с най-възхитителната си шега. Дърпайте и бутайте, мои малки божества, никога не ще узнаете какво изгубих, за да ви създам, тази жестока сделка с несигурността.“

„Ще ви дам светове. Но никой от тях не ще бъде вашият дом. Прокълнати сте да странствате из тях пленени в своите вечни игри. Бог и Богиня на шанса. На езика на азатанаите — Опонн.“

„Деца мои, вие никога няма да ми простите. А и аз не заслужавам прошка. Законите не са това, което изглеждат. Редът е илюзия. Той скрива своите лъжи в самите ви очи, изкривява всичко, което виждат те. Защото да виждаш означава да променяш видяното.“

„Не, никой от нас няма никога да вижда вярно. Не можем. Невъзможно е. Давам ви живот без отговори, мои деца. Вървете из селенията, разпространявайте вестта без граници, по своя начин, Опонн. Някои ще ви приемат радушно. Други не. И това, скъпи мои, е шегата над тях. И над нас.“

„Имах една мисъл.“

„Вижте сега какво направи тя.“

— Старческо малоумие ли е това?

Пещерата изливаше течностите си, непрестанен ромон и дъжд. Въздухът вонеше на болка.

— Ти ли проговори, Ерастас? — попита Секул Лат.

— Беше се отнесъл. Спомени ли те мъчат, Сек?

Седяха на две обли скали и дъхът им се рееше като дим из въздуха. Някъде от дълбините на пещерата се носеше шум от бързо течаща вода.

— Едва ли. В края на краищата, както винаги си изтъквал, аз съм човек на скромните постижения.

— Не човек. Бог. Което прави жалките ти дела още по-смущаващи.

— Да — съгласи се Секул Лат и кимна. — Имам много поводи за съжаление.

— Само глупците изпитват съжаление — каза Ерастас само за да омаловажи твърдението му и несъзнателно посегна към празната дупка на изваденото си око. Мускулите на бузата потръпнаха от допира на пръстите му.

Секул Лат извърна лице, за да прикрие усмивката си.

Килмандарос все още седеше изгърбена, почти сгъната на две под сипещата се като дъжд кръв на дракона Отатарал. Когато изтощението я надвиеше, периодът на съвземане можеше да е дълъг, безконечен в очите на Блудния. Още по-лошото бе, че тя все още не беше приключила с това. Секул Лат вдигна очи и огледа дракона, Коурабас. „Тя е единственият закон сред хаоса на Елейнт. Тя е отрицанието на тяхната сила. Тя е освободената воля. Не е достатъчно да й се пусне кръв. Трябва да умре.“

„А дори Килмандарос не може да направи това. Не и с тази. Най-малкото не и сега, докато порталът все още е запечатан. Тя трябва да умре, но първо трябва да бъде освободена.“

„Срещу безумието на такива противоречия заложих самия си живот. Влязох в ядрото на Хаоса, за да се опълча на абсурдността на съществуването. И затова бях разкъсан на две.“

„Моето скромно постижение.“

— Форкрул Ассаил — промълви той и се обърна към Ерастас: — Не може да им се позволи наистина да успеят в това, което се стремят да направят. Трябва да знаеш това. Ассаил не коленичат пред богове, та дори и Древни.

— Наглостта им е безгранична — изръмжа Ерастас. — Ще използваме това, драги ми Ашици. Може и да клъцнат гърлата на боговете. Но ние сме друго.

— Ще ни трябва К’рул, преди да свърши всичко това, мисля.

— От всички нас той най-добре разбира от целесъобразност — съгласи се Ерастас.

„Целесъобразност?“

— И Маел. И Олар…

— Онази дърта вещица си има свои планове, но ще се провали.

— С подбутване?

— Няма да е трудно — отвърна Блудния. — Подбутване? По-скоро потупване, най-лекичко сръгване.