Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Но си спомни, скъпи братко. Мечът Хуст се е прекършил.“

Вдигна очи и огледа съскащата буря от светлина високо над размътените фигури на воините Лиосан. Не беше сигурна, но напоследък понякога й се струваше, че вижда кръжащи там горе огромни създания.

„Облаци. Гръмотевични облаци.“

„Правота“ беше порочна дума. „Право ли е да искаш това от нас? Право ли е да ни приканиш в него с един дъх, а да ни заплашиш със следващия? Не съм ли аз кралица на шейките? Не са ли тези мои поданици? Искаш просто да ти ги отдам? Тяхната кръв, живота им?“

„Блудния да ме бутне дано, как завиждам на Сандалат Друкорлат, кралицата без поданици.“

Втечненото небе на Светлопада бе като гъст мътен въртоп. Никакви гръмотевични облаци днес. Тази гледка трябваше може би да я облекчи, но не го направи.

На Великия шпил, извисен над залива Коланси, петима Чисти изкачваха стръмното стълбище, всечено в разядения хълбок на кратера. Вдясно от тях, докато се катереха към Олтара на Съда, склонът пропадаше на стръмна пропаст, а далече долу морето бушуваше, водите кипяха на гъста пяна с цвета на кобилешко мляко. Столетия връхлитаща ярост бяха разяли Шпила до самите му корени и бе останал само един тесен, коварен провлак откъм сушата.

Отгоре кървяха мръсни ветрове, претегляни от вълните в несекващи потоци. Понякога Изповядани се тровеха в своето поклонничество тук, по разронените стъпала от пемза, но Чистите можеха да понесат такива изпитания и просто прекрачваха свитите по стъпалата изсъхнали трупове.

Водеше ги Чистата Благоговение. Беше най-старата сред останалите в близост до Великия шпил. Висока дори за Форкрул Ассаил, тя беше изключително мършава, почти на скелет. Хилядите години на този свят бяха превърнали бялата й някога кожа в болнаво сива, протъркана на синкави оттенъци около ставите, включително на двойно свързаната й челюст и вертикалната кост, раздвояваща лицето й от брадичката до челото. Едното око бе ослепено преди столетия в битка с един Джагът, избодено от бивен, докато се бореха да си разкъсат гърлата, а яростната му захапка бе нащърбила костите на кухината и натрошила челния ръб от тази страна.

Усилието от изкачването я прониза остро в лявото бедро и тя прехвърли тежестта на десния си крак. Докато кремъчното оръжие я пронизваше, беше откъснала главата на воина от раменете. „Изискванията за съдник не са за слабите“, казваше понякога шепнешком като мантра, за да закали за сетен път желязото на волята си.

Да, катеренето бе дълго за всички тях, но скоро върхът щеше да се появи пред погледа им, чист и настръхнал, и последните смъртоносни удари щяха да бъдат нанесени. „Присъда над човечеството. Присъда над този наранен свят. Ние ще прочистим. Не е това, което избираме за себе си. Това бреме всъщност не е наше, но кой ще се изправи да защити този свят? Кой, ако не Форкрул Ассаил, може да унищожи всички хора в това селение? Кой, ако не Форкрул Ассаил, може да избие техните користни богове?“

„Най-старата справедливост от всички е справедливостта на възможното. Ловец и плячка, смърт или бягство, да се нахраниш или да умреш от глад. Всеки прави това, което може, и това е всичко, което съществува. Всичко, което изобщо трябва да съществува.“

„Помня треви под вятъра. Помня небеса, изпълнени с птици от хоризонт до хоризонт. Помня плач в тишината в годините, които последваха, когато тези крадливи убийци се промъкнаха в нашия свят и убиха всичко, което можаха. Когато вървяха по древните брегове и забиваха алчността си като костени ножове в нови земи.“

„Ние гледахме. Ние скърбяхме. Израствахме в желязо от гняв, а после ярост. И сега. Сега сме хладни и уверени. Ще има смърт.“

Дъхът на тези зад нея бе здрав, източник на сила, опора за волята й да довърши това катерене, да изтласка болежките и мъките на тяло, разнебитено като самата земя. Помнеше деня, в който мирът бе обявен за мъртъв. Деня, в който Форкрул Ассаил за първи път се изправиха гордо и видяха пред себе си бъдещето и необходимостта, на която трябваше да се отзоват.

Оттогава… „толкова много непредвидени съюзници“.

Още седем стъпала нагоре и стигна ръба на олтара. Белият кварцит на платформата блестеше на рехавата светлина. С последно усилие тя се издърпа нагоре и най-сетне стъпи на пометения от ветровете простор. Олтарът на Съда, бял като току-що паднал сняг, с изваяния слънчев изгрев от кървави жлебове, водещи навън от центъра и врязани дълбоко, потънали в тъмни сенки.