Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Защо сте толкова убедена, капитане?

— Щом схванат нещата, казах.

— Какви неща?

— Че няма къде да се бяга, първо — отвърна тя. — И че няма да има зяпачи, не… как беше думата? Цивилни. Очаква ни битка за самия ни живот. Отричате ли го?

Той поклати глава и загледа отново играта на светлината по острието на меча си.

— Ще стоим върху костите на своите предци. — Обърна се към Пити. — Имаме да браним кралица.

— Не мислите ли, че сестра ви ще е тук, на фронтовата линия?

— Сестра ми? Не, не тя. Кралицата на Карканас.

— За нея ли ще мрем? Не го разбирам, сър. Защо тя?

Той се намръщи. Вдигна меча и бавно го прибра в ножницата.

— Ние сме от Брега. Костите в краката ни сме ние . Историята ни. Смисълът ни. Тук ще стоим. Това е нашата цел. — Чужди спомени, но все пак се пробуждаха. — Нашата цел.

— Вашата може би. Останалите просто искаме да изкараме още някой ден. Да продължим да живеем. Да правим бебета, да орем земята, да забогатяваме, все едно.

Той сви рамене, отново загледан в стената.

— Привилегии, капитане, каквито не можем да си позволим в момента.

— Не ме радва мисълта, че ще умра заради някаква кралица Тайст Андий — каза Пити. — И едва ли съм единствената. Тъй че забравете какво казах преди малко. Може да си имате неприятности.

— Няма.

— Каните се да отсечете някоя и друга глава?

— Ако потрябва.

Тя изруга тихо.

— Дано не се наложи. Както вече казах, стига всички да разберат, че няма къде да ходят. Би трябвало да е достатъчно, нали? — След като не последва отговор, тя се покашля и добави: — Е, всичко се свежда до казването на подходящите неща в подходящия момент. Значи, Страж Дериг, вие може да сте изсран от Блудния воин и свестен войник също така, но ви липсват тънкостите на командването.

— Никакви тънкости няма в командването, капитане. Нито сестра ми, нито аз си падаме много по насърчителни речи. Изразяваме ясно очакванията си и очакваме да се изпълнят. Без ропот. Без колебание. Не е достатъчно да останем живи. Трябва да се бием решени да победим.

— Хората не са глупави… Е, забравете, че го казах. Много от тях не са. Но нещо ми подсказва, че има разлика между това да се биеш, за да останеш жив, и да се биеш за кауза по-голяма от собствения ти живот или дори живота на тези, които обичаш, или на приятелите ти. Разлика, но кълна се в живота си, не бих могла да кажа каква е.

— Винаги ли сте били войник, капитане?

— Аз? — изсумтя Пити. — Не, аз бях крадла и си въобразявах, че съм по-хитра, отколкото бях всъщност.

Йедан се замисли над това. Пред него, през светлината, напираха лица, отваряха се усти, гърчеха се в маски на гняв. Ръце се протягаха, за да се докопат до гърлото му, и се свиваха празни. Можеше да се пресегне и да докосне стената, ако поискаше. Вместо това наблюдаваше врага пред себе си.

— За каква кауза бихте воювали, капитане? В смисъла, който описвате — за собствения си живот или на тези, които обичате?

— Точно това е въпросът, нали? За нас, ледериите, не е домът ни. Сигурно бихме могли след време да поискаме да е това, след като пролеем няколко поколения кръв в земята. Няма да има време обаче. Няма да стигне времето за това.

— Ако това е отговорът ви…

— Не, не е. Работя по него, сър. Нарича се премисляне на нещата . Кауза значи. Не може да е някоя кралица Тайст Андий или проклетият й трон, или дори проклетият й град. Не може да е Ян Товис, въпреки че тя ги преведе през всичко и спаси живота им. Спомените умират като риба, изхвърлена на пясъка, и скоро миризмата ще ги прогони. Не може и вие да сте.

— Капитане — каза Йедан Дериг. — Ако врагът ни унищожи, ще продължат по Пътя на Галан. Без нищо да ги спре, ще се излеят през портала към собствения ви свят и ще опустошат всяка човешка цивилизация, докато не остане само пепел. А след това ще избият самите богове. Вашите богове.

— Ако са толкова гадни, как можем да се надяваме да ги задържим тук?

Йедан кимна към Светлопада.

— Защото, капитане, има само един пролом. Тази ивица бряг. Хиляда стъпки широка. Само тук стената се огъва и е изтъняла от минали рани. Само тук могат да се надяват да разбият преградата. Залостваме тази врата, капитане, и спасяваме вашия свят.

— И колко дълго се очаква да ги задържим?

Той помисли за миг, после отвърна:

— Колкото трябва, капитане.

Тя се почеса по врата, примижа към него и извърна очи.

— Как може да правите това, сър?

— Кое?

— Стоите тук, толкова близо, и просто ги гледате — не можете ли да видите лицата им? Не можете ли да усетите омразата им? Това, което искат да ви направят?