Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Разбира се.

— Но все пак стоите.

— Служат ми за напомняне, капитане.

— За какво?

— Защо съществувам.

Тя изсъска през зъби.

— Смразихте ме току-що.

— Попитах за достойна кауза.

— Да, спасяването на света. Би могло да свърши работа.

Той я погледна рязко.

— Би могло?

— Вярно, човек би си помислил, че да спасиш света си е достатъчно добра причина да направиш каквото и да било, нали?

— А не е ли?

— Каквито са хората… ще видим.

— Липсва ви вяра, капитане.

— Липсва ми доказателство за противното, сър. Още не съм го видяла, през всичките си години. Какво смятате, че прави престъпниците преди всичко?

— Глупостта и алчността.

— Освен тях. Ще ви кажа. Внимателното оглеждане. Виждането какво има всъщност и кой печели всеки път, и решаването, че отчаянието мирише гадно. Решението да направиш каквото е нужно, за да изпълзиш, да спечелиш каквото можеш за себе си. Също така осъждането на своите човешки събратя на всички злочестини, които могат да ги споходят — дори ако са от твоята ръка. Да нараниш друг човек означава да обявиш своята омраза към човечеството — но най-вече мислиш да отвърнеш с омраза на онова, което вече те мрази. Една крадла краде, като си казва, че така изравнява изкривените везни. Така спим нощем.

— Чудесно слово, капитане.

— Постарах се да го направя колкото може по-кратко, сър.

— Значи наистина си без вяра.

— Имам вяра, че най-лошото в човечеството не е трудно да се намери — то е навсякъде около нас, противно като изпускащ мехур, ден след ден. Това е вонята, с която всички сме свикнали. Колкото до най-доброто… може би, но не бих избутала цялата си купчина монети в центъра на масата за такъв залог. — Помълча, после добави: — Като си помисля, има едно нещо, с което бихте могли да купите душите им.

— И то е?

— Опразнете дворцовата хазна и заровете златото на десет крачки над брега. И го направете показно. Може дори да обявите, че е, знаете, „Златото на меча“. Да бъде разделено в края на деня.

— А дали ще се бият да спасят войника до себе си? Съмнявам се.

— Хмм, прав сте. Тогава обявете фиксирано количество — и което остане непоискано заради смъртта на войник, се връща в съкровищницата.

— Е, капитане, бихте могли да го предложите на кралицата на Мрака.

— О, няма нужда, сестра ми Бревити сега е ковчежникът.

— Цинична жена сте, капитан Пити.

— В случай, че спасяването на света не свърши работа, не ни остава друго. Направете забогатяването награда и по-скоро ще изядат собствените си деца, но не и да отстъпят и крачка.

— А за коя от двете каузи вие бихте отдали с по-голяма готовност живота си, капитане?

— За нито една от двете.

Той повдигна вежди.

— Бях крадла някога. Много омраза имаше тогава, и от двете страни. Но после вървях на стъпка зад сестра ви и гледах как кръвта й изтича заради всички нас. А след това бяхте вие, между другото. Онази акция в ариергарда, която спаси кожата ни. Тъй че сега… — Тя се загледа намръщено в Светлопада. — Е, сега ще стоя тук и ще се бия, докато не останат или само те, или само ние.

Този път Йедан я погледна сериозно.

— И защо ще направи това Пити Островитянката?

— Защото е правилното нещо, Йедан Дериг.

Правота. Думата бе заседнала в гърлото на Ян Товис като парчета стъкло. Усещаше вкуса на кръв в устата си и всичко, което се изсипваше в стомаха й, сякаш се бе втвърдило в нещо голямо колкото юмрук и тежко като камък.

Брегът я приканваше, пресягаше се и дращеше към нея със своята нужда. Нужда, която копнееше да сподели с нея. „Ти стоиш с мен, кралице. Както го направи някога и както ще го направиш отново. Ти си шейките и шейките са от Брега, и аз съм вкусвал вашата кръв през целия си живот.“

„Кралице, жадувам отново. Срещу този враг ще има Правота над Брега и ти ще стоиш, и няма да отстъпиш и крачка.“

Но преди много време бе имало измяна. Как можеше Лиосан да са забравили? Как можеше да са го пренебрегнали? Присъдата, жестокият бодлив трънак на възмездието можеше да оплете цял народ, тъй че докато кръвта се стича надолу, всяко тяло да се вдига все по-високо над земята. Жестоката примка ги отнасяше нагоре в праведното небе.

Разумът не можеше да стигне толкова високо и в небесата лудостта се вихреше необуздана.

„Правотата бушува от двете страни на стената. Кой може да се надява да спре това, което иде? Не кралицата на Мрака, нито кралицата на шейките. Нито Йедан Дериг — о, не, моят брат се напряга за този миг. Изважда отново и отново жалкия си меч. Усмихва се на злокобната игра на Светлопада по лезвието. Стои пред безмълвно врещящото безумие от неистова омраза и не трепва.“