Стивън Ериксън - Сакатият бог

Жена му стоеше от другата страна на трона, скръстила ръце, и гледаше намръщено Ян Товис, която бе застанала срещу трона като молителка. Обърна се към Уидал и отсече:

— Най-после. Ескортът ми. Изведи ме оттук, съпруже.

Ян Товис, кралица на шейките, се покашля и каза:

— Напускането не решава нищо…

— Грешиш. Решава всичко .

Ян Товис въздъхна.

— Това е тронът на Тайст Андий, а Карканас е столицата на Крепостта на Мрака. Вие сте у дома си, ваше величество…

— Престани да ме наричаш така!

— Длъжна съм, защото сте с кралска кръв…

— Всички бяхме с кралска кръв в този пъклен град! — Сандалат Друкорлат я посочи с пръст. — И шейките също!

— Но нашето владение бе на Брега, ваше величество, докато Карканас е ваш. Но ако трябва да има само една кралица, тогава на драго сърце абдикирам…

— Няма. Те са твоят народ. Ти ги доведе тук, Ян Товис. Ти си кралицата им.

— Право на този трон, ваше величество, може да има само някой с кралска кръв на Тайст Андий. А както и двете знаем, има само един Тайст Андий в цялото владение и това сте вие.

— Чудесно, а над кого царувам? Купища прах? Изгнили кости? Петна кръв по пода? И къде е моята Върховна жрица, в чиито очи блести Майката Тъма? Къде е моят Галан, моят гениален и луд дворцов шут? Къде са съперниците ми, заложниците ми, слугите и войниците ми? Слугините и… О, няма значение. Това е безсмислено. Не искам този трон.

— Но е ваш — каза Ян Товис.

— Добре тогава. Приемам го и първият ми акт е да абдикирам и да предам трона и целия Премъдър Карканас на теб, кралице Ян Товис. Капитан Бревити, намери ни кралски печат — тук някъде трябва да се въргаля някой, — пергамент, мастило и восък.

Кралицата на шейките се усмихваше, но усмивката й бе тъжна.

— „Премъдрият Карканас“. Бях забравила това почетно название. Кралице Сандалат Друкорлат, най-почтително отказвам предложението ви. Моите задължения са при Брега. — Кимна към Бревити. — Докато се завърнат другите Тайст Андий в Карканас, смирено предоставям капитан Бревити да действа като ваш канцлер, командир на Дворцовата гвардия и каквито други организационни длъжности са необходими, за да върне този дворец предишния си блясък.

— О, колко умно — изсумтя Сандалат. — И предполагам, че отвън чакат няколкостотин от твоите шейки с парцали и ведра с вода.

— Ледерии всъщност. Островитяни и други бежанци. Преживяха голямо лишение, ваше величество, и ще приемат привилегията да работят в двореца със смирение и благодарност.

— А ако ги върна всички? О, да, разбирам капаните, които ми залагаш, Ян Товис. Разчиташ на съвестта ми, за да ме принудиш да седна на този проклет трон. Но ако се окажа по-твърда от теб?

— Бремето на властта втвърдява и двете ни, ваше величество.

Сандалат погледна Уидал умолително.

— Разубеди я, съпруже.

— Бих го направил, ако смятах, че имам някакъв шанс да я склоня, скъпа. — Приближи се към подиума и огледа трона. — Ще трябват една-две възглавнички според мен, преди да можеш да се надяваш, че става за по-дълго седене.

— И ти като мой консорт? Богове, не мислиш ли, че заслужавам нещо по-добро?

— Несъмнено — отвърна той. — Засега обаче си вързана с мен и… — махна с ръка към трона — с това. Тъй че сядай и го направи официално, Санд, за да може Ян Товис да коленичи или да приклекне, или каквото там се полага да направи, а Бревити да може да продължи с бърсането на подовете и изтупването на гоблените.

Тя се огледа, сякаш търсеше друга амфора, но най-близката бе кацнала върху каменна колона близо до страничната врата — вече осиротяла, видя Уидал, откъм другата страна. Изчака да види дали ще тръгне вбесена да повтори отчаяния си жест, но жена му сякаш изведнъж се смири. „Слава на Маел. Щеше да изглежда нелепо. Благоприличие, скъпа, както подобава на кралицата на Мрака. Да, не можеш да избягаш от някои неща.“

— Ще има две кралици в това кралство — заяви Сандалат и най-сетне седна на трона. — Не си и помисляй да ми правиш реверанси, Товис. — Изгледа я заплашително. — Други Тайст Андий, казваш?

— Несъмнено са усетили връщането на Майката Тъма — отвърна Ян Товис. — И несъмнено разбират, че най-сетне е дошъл краят на разделението.

— Колко точно Тайст Андий си представяш, че са останали?

— Не знам. Но знам едно: тези, които са живи, ще се завърнат тук. Както го направиха шейките. Както го направихте вие.

— Добре. Първият, който дойде тук, може да вземе този трон и всичко, което върви с него. Съпруже, започвай да ни строиш къща сред горите. Направи я отдалечена. Не, направи я недостъпна. И не казвай на никого освен на мен къде е.