Стивън Ериксън - Сакатият бог

И адюнкта Тавори се появи.

Дори от десет крачки Лостара видя лъсналата на пребледнялото й чело пот. „Богове, ако армията види това, ще се стопят като сняг в огън. Да ги издуха вятърът.“

— Какво правят тези морски пехотинци тук, капитане? — Думите прозвучаха вяло и равнодушно. — Очакваме официални гости.

— Този отдельонен лечител смята, че може да направи нещо за вас, адюнкта.

— Значи е глупак.

Споменатият войник пристъпи напред.

— Адюнкта. Аз съм ефрейтор Детсмел, Девето отделение. Лабиринтът ми беше на Качулатия.

Посърналите очи на Тавори примигаха.

— Ако разбирам добре ситуацията, ефрейтор, имате съчувствието ми.

Той сякаш се обърка.

— Ъъ, благодаря ви, адюнкта. Работата е там, че…

Вдигна ръце и Лостара ахна, когато от лечителя блъвна мразовит въздух. Островърхият покрив се заскрежи. Дъхът на Детсмел заизлиза на бели валма.

Магът, Уидършинс, рече:

— Омтоуз Феллак, адюнкта. Древен.

Тавори стоеше, като замръзнала. Само очите й се присвиха.

— Джагът ли си намерил за покровител, Детсмел?

— Бога на смъртта вече го няма — заговори Уидършинс и зъбите му затракаха, може би понеже топлината спадаше рязко, а може би не. — Но е възможно самият Качулат да не е толкова умрял, колкото си помислихме.

— Помислихме си го, нали? — Устните на Тавори се присвиха, докато гледаше Детсмел. — Лечител, заповядайте.

Балм почти извлече Детсмел навън. Троутслитър и Уидършинс вървяха от двете му страни със свирепи лица, сякаш всеки момент бяха готови да извадят оръжие, ако някой се доближи.

Юмруците се заотдръпваха, а сержантът ги изгледа навъсено.

— Направете път, ако обичате, господа. А, и тя иска да ви види веднага. — Без да дочака отговор, Балм забута Детсмел напред и лечителят залитна — дрехите му бързо потъмняха от водата — скрежът и ледът се стапяха бързо на утринната топлина. След двайсетина крачки сержантът най-после спря зад една хлътнала интендантска палатка. — Сядай, Детсмел. Богове на бездната, кажи ми, че това ще мине.

Лечителят се смъкна на земята. Главата му клюмна и всички зачакаха да повърне, но вместо това чуха нещо като хлип. Балм изгледа Троутслитър, а после Уидършинс, но ако се съдеше по лицата им, и те бяха стъписани като него. Наведе се, отпусна леко ръка на гърба на Детсмел и усети тръпките.

Лечителят плака доста дълго.

Всички мълчаха.

Когато хлиповете най-сетне започнаха да стихват, Балм се наведе още и попита тихо:

— Ефрейтор, какво, в името на Тогг, става с теб?

— Не… не мога да го обясня, сержант.

— Цярът подейства. Всички го видяхме.

Детсмел кимна и пак изхлипа.

— Тогава… какво?

— Тя отключи защитите си, само за миг. Позволи ми да проникна, сержант. Трябваше да го направи, за да мога да изцеря увреденото. А каква рана беше, богове! Да се появява пред хората… трябва да е отнемало всичко, което е имала. Да стои, да говори… — Той поклати глава. — Видях вътре. Видях…

Замълча отново и отново го разтърсиха хлипове.

Балм клечеше до него. Уидършинс и Троутслитър бяха като плътна преграда, с гръб към тях. Нищо не им оставаше — освен да чакат.

В паузата преди да влязат Юмруците Лостара Юил се обърна към Тавори. Постара се да говори спокойно и невъзмутимо.

— Добре дошла при нас, адюнкта.

Тавори бавно си пое дъх.

— Какво мислите, Върховен жрец?

Банашар вдигна глава.

— Твърде измръзнал съм, за да мога да мисля, адюнкта.

— Омтоуз Феллак. Усетихте ли стъпките на Джагът, Банашар?

Бившият жрец сви рамене.

— Значи Гуглата е имал задна вратичка. Трябва ли да сме изненадани всъщност? Проклетият измамен бог никога не играе почтено.

— Не сте коректен, Върховен жрец.

— Помислете добре откъде ви дойдоха подаръците, адюнкта.

— Най-после един разумен съвет от теб, Върховен жрец — отвърна тя. — Почти… трезвен.

Той сигурно се канеше да отвърне, но го прекъсна влизането на Кайндли, Сорт и Блистиг.

Последва тягостно мълчание, а след това Фарадан Сорт изсумтя и каза:

— Винаги съм вярвала, че „ледено посрещане“ е само метафора…

— Уведомиха ме — прекъсна я адюнктата, — че гостите ни вече идват. Преди да са дошли, искам всеки от вас да докладва за състоянието на войниците ви. Сбито, моля.

Лостара Юил погледна Банашар и видя как нещо заблещука в очите му, докато гледаше адюнктата.

Наложи се да минат през малазанския лагер по северния път, който криволичеше между палатките на кланиците. Вонята беше ужасна, мухите също. Атри-Цеда Араникт яздеше мълчаливо до командир Брис и слушаше блеенето на мириди, мученето на родара и квиченето на ужасени прасета — изправените пред заколение животни разбираха какво ги чака.