Стивън Ериксън - Сакатият бог

Тъкмо се беше наканил да изповяда неугасващата си любов към Флашуит, когато цъфна сержантът от Осемнайсето и прибра и Флашуит, и Мейфлай, тъй че беше сам, последният останал от старото отделение на Геслер.

Поседя малко сам и с един трън пукна мехурите, а след това ги изсмука. След като свърши и това, поседя още, загледан в догарящия огън. В битката откъснатият пръст на един от гущерите беше паднал отзад на врата му, между бронята и ризата. Когато най-сетне го измъкна, с Мейфлай и Флашуит го опекоха и го изядоха. Кокалчетата пък си разделиха и ги овързаха в косите си. Така правеха Ловците на кости.

Двете настояха той да вземе най-дългия, заради това, че ръката му беше скълцана, и сега той висеше под брадата му, изпъкваше над другите кокалчета от пръсти, всички от ледерийски войници. Беше тежък и толкова дълъг, че тупаше в гърдите му, когато вървеше, а той реши да направи точно това, след като осъзна колко е самотен.

Вдигна мешката, метна я на рамо и тръгна. Трийсет и две крачки, и стигна до бивака на старото отделение на Фид, където намери място да си вдигне палатката, остави брадвичката в нея и после седна при другите войници.

Хубавичката дребна жена вдясно от него му подаде канче, пълно с нещо димящо. Когато й се усмихна благодарно, тя не отвърна на усмивката му и той се сети, че се казваше Смайлс 2 2 Усмивката. — Б.пр. .

Реши, че това е по-добре, отколкото да е самотен.

— Имам попълнение, Коураб.

— Не го виждам — отвърна воинът от Седемте града.

— Шортноус иска да е новият ни юмрук — обясни Кътъл.

— И какво, ставаме четири юмрука в това отделение? Аз, ефрейтор Тар, Корик и сега Шортноус.

— Аз бях ефрейтор, не юмрук — рече Тар. — Освен това не удрям, само ги поемам.

Кътъл изсумтя.

— Едва ли. Тръгна напред като всеки юмрук, който съм виждал.

— Тръгнах напред, за да остана на място, сапьор.

— Добре казано — отстъпи Кътъл. — Поправям се.

— Току-що се сетих нещо — каза Смайлс. — Вече си нямаме сержант. Освен ако не си ти, Тар. А ако е така, значи ни трябва нов ефрейтор и тъй като аз съм единствената, останала с малко мозък, трябва да съм аз.

Тар почеса посивялата си брада.

— Мислех за Коураб всъщност.

— На него му трябва личен оръжеен фургон!

— Запазих си ледерийския меч — сопна се Коураб. — Нищо не загубих тоя път.

— Да гласуваме тогава.

— Хайде не, Смайлс — рече Тар. — Коураб Билан Тену’алас, вече си ефрейтор на Четвърто отделение. Поздравления.

— Той до вчера беше новобранец! — Смайлс се навъси.

— Голям праз — рече Кътъл.

Корик се озъби на Смайлс.

— Примири се, редник.

— Вече съм ефрейтор — каза Коураб. — Чу ли го това, Шортноус? Вече съм ефрейтор.

Тежкият вдигна глава от канчето си.

— Какво да чуя?

Загубата на Ботъл ги бе наранила. Кътъл го виждаше на лицата им. Първата загуба на отделението, поне доколкото можеше да си спомни. Първата от първоначалните поне. Но загубата само на един войник беше адски добре все пак. Повечето отделения бяха пострадали много по-лошо. Някои отделения бяха престанали да съществуват. „Някои? По-скоро повечето.“

Отпусна гръб на сгънатата резервна палатка и загледа другите скришом. Заслуша недоволното им мърморене. Корик беше сломен. Сякаш някакви вътрешни вериги бяха оковали душата му и объркваха мозъка му, и това може би вече бе трайно. Пиеше от кладенец на страх и непрекъснато се връщаше при него.

Свадата преди няколко дена беше ужасна, но Корик беше тръгнал по този път още преди това. Племенните често рухваха пред най-лошите превратности на цивилизацията и колкото и умен да беше най-умният между тях, често се оказваха слепи за това, което ги убива.

Може би не беше по-различно, отколкото при нормалните хора, но за Кътъл бе някак по-трагично.

Дори Смайлс бавно се отдръпваше от Корик.

Тя не се беше променила, реши Кътъл. Изобщо. Побъркана и убийствено опасна както винаги си беше Смайлс. Работата й с ножа беше жестока там долу, под замаха на оръжията на гущерите. Беше събаряла великани в онзи ден. Въпреки това от нея щеше да се получи ужасен ефрейтор.

Тар си беше Тар. Същият, какъвто си беше открай време и какъвто щеше да е винаги. Щеше да е стабилен сержант. Може би малко лишен от въображение, но това отделение отдавна нямаше нужда от въображение. „И ще го следваме много твърдо. Тоя човек е като настръхнала стена, а когато шлемът се смъкне ниско над челото му, стадо връхлитащи бедерини не биха могли да го помръднат. Да, Тар, ти просто ще си чудесен, сержант.“