Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Нищо й нямаше на Сорт — намеси се Детсмел.

— Не казвам, че й имаше. Определено си е офицер жената. Но може би точно това е идеята. Фид е стар морски пехотинец, беше сапьор. Сержант. А сега е капитан на това, което остана от нас. Мен ме устройва. — Сви рамене и се обърна към Балм. — Нищо повече нямам за казване, сержант.

— А когато каже, че е време да тръгнем, ще врещиш ли и ще хленчиш ли?

Троутслитър повдигна вежди.

— Да тръгнем? Къде да тръгнем?

Балм примижа и рече:

— Твой ред е, Детсмел.

— Качулатия е мъртъв. Сиви конници патрулират на Портата. В сънищата си виждам лица, смътно, но ги виждам. Малазанци. Подпалвачи на мостове. Не можете да си представите колко успокоително действа, просто не можете. Всички са там и мисля, че трябва да благодарим на Мъртвия Хедж за това.

— В смисъл? — попита Уидършинс.

— Просто чувство. Все едно, че с връщането си е прогорил пътека. Преди шест дни щях да се закълна, че бяха толкова близо, че да ги целунеш.

— Защото всички бяхме почти мъртви — сопна се Троутслитър.

— Не, бяха като оси, и сладкото беше не че ние умираме, нито гущерите. Беше Лостара Юил. — Очите му бяха светнали, докато ги поглеждаше един по един. — Зърнах го за миг, знаете ли. Видях я как танцува. Направи каквото направи Рутан Гъд, само че не падна под мечовете. Гущерите се стъписаха — не знаеха какво да правят, не можеха да се доближат, а които се доближиха, богове, насечени бяха на парчета. Видях я и сърцето ми едва не се пръсна.

— Тя спаси живота на адюнктата — рече Троутслитър. — Толкова добре ли е това?

— Не е твоя работа дори да питаш — каза Балм. — Фид ни събира. Има да ни каже някои неща. За това, предполагам. За адюнктата — и какво предстои. Все още сме морска пехота. Ние сме морската пехота и имаме тежките в редиците си, най-упоритите бикове, които съм виждал.

След това се обърна, тъй като двама редовни от постовете се приближаваха към тях. Носеха два самуна хляб, увита буца сирене и глинена бутилка от Седем града.

— Какво е това? — учуди се Детсмел.

Двамата войници спряха на няколко крачки от тях и този отдясно отвърна:

— Стражата се смени, сержант. Донесоха ни малко закуска за нас. Но не бяхме много гладни. — После двамата оставиха нещата на голата земя, кимнаха и тръгнаха обратно към лагера.

— Изринатото шкембе на Гуглата — измърмори Детсмел.

— Изчакайте с яденето — каза Балм. — Още не сме свършили. Уидършинс.

— Лабиринтите са болни, сержант. Видяхте какво правят на нас, маговете. А има и нови. Нови лабиринти, имам предвид, но никак не са приятни. Все пак бих могъл да бръкна в тях, щом ми омръзне да съм абсолютно безполезен.

— Ти си най-добрият между нас с арбалета, Уидър, тъй че не си безполезен дори и без магия.

— Може би, Троутслитър, но не го чувствам така.

— Детсмел — рече Балм. — Ти направи някакво изцеряване.

— Да, но Уидър е прав. Не е приятно. Проблемът — за мен, искам да кажа — е, че все още някак съм свързан с Гуглата. Въпреки че той е, ъъ, мъртъв. Не знам защо трябва да е това, но магията, която идва от мен, е студена като лед.

Уидършинс го погледна намръщено.

— Лед? Това е нелепо.

— Гуглата е проклет Джагът, тъй че не е. И е, защото е… ами, умрял.

Троутслитър плю на земята и попита:

— Ако наистина е умрял, както казваш, не върви ли в селението си? И не трябва ли поначало да е умрял, след като е Бог на Смъртта и прочие? Това, което говориш, е нелепо, Детсмел.

Некромантът се оклюма.

— Знам.

— Другия път като правиш изцеряване, дай ми да подуша — каза Уидършинс.

— Пак ще повърнеш.

— И какво?

— Какво мислиш, Уидър? — попита Балм.

— Мисля, че Детсмел не използва вече магията на Качулатия. Мисля, че лабиринтът трябва да е Омтоуз Феллак.

— И на мен ми хрумна — измърмори Детсмел.

— Има един начин да го проверим със сигурност — каза Балм.

Уидършинс изруга.

— Да. Не знам подробностите, но разправят, че има счупени ребра, може би дори храчи кръв и още има сътресение. Но с оня неин отатарал никой не може да направи кой знае какво.

— Но Омтоуз Феллак е Древен. — Детсмел кимаше. — Трябва да идем. Струва си да се опита.

— Ще идем — рече Балм. — Но първо ще ядем.

— И оставяме адюнктата да я боли?

— Ядем и пием тук — каза твърдо Балм. — Защото сме морска пехота и ме ритаме прах в лицата на приятелите ни войници.

— Точно така — рече Уидършинс и добави: — Освен това умирам от глад.

Шортноус беше загубил четири пръста на лявата си ръка. За да спре кървенето, продължило и след като му ги бяха зашили, ги беше държал притиснати до котлето на огъня. Сега краищата изглеждаха стопени и имаше мехури нагоре до кокалчетата. Но кървенето беше спряло.